Паметливите запалянковци никога няма да забравят рижия хърватин Роберт Просинечки, който гросмайсторски дирижираше играта на “шахматистите” от блестящия национален отбор на бившата югорепублика с Давор Шукер, Звонимир Бобан и Роберт Ярни. Неговата звезда изгрява още на 18-годишна възраст, когато става световен шампион за юноши с Югославия и е избран за най-добър играч на мондиала. Кариерата на Просинечки е твърде необичайна - играл е в “Реал” (Мадрид) и “Барселона”, но е бил шампион само с “Цървена звезда” и със сръбския отбор печели Купата на европейските шампиони. Сега 46-годишната звезда е треньор на Азербайджан. Пред “Труд” и тв шоуто „КОД Спорт“ разказа надълго и широко интересния си жизнен път по време на гостуването на неговия отбор в София за евроквалификацията срещу България (0:2).
Малко футболисти са носили екипа на „Реал“ и „Барселона“ като вас, но пък какви само - Михаел Лаудруп, Хаджи, Фиго. Какво е да бъдете в тези два отбора?
- Това си е чист късмет. За да попаднеш в тези клубове, трябва да притежаваш футболни качества, това е ясно. Но за да бъдеш и в „Реал“, и в „Барса“, е нужен и късмет. Аз съм щастлив, че съм играл за двата най-силни отбора не само в Испания, но и в целия свят. Да не говорим, че да излезеш в Ел Класико, в дербито между „Барса“ и „Реал“ е нещо много специално.
Какъв сте в сърцето си - повече каталунец или повече мадридист?
- Първият ми клуб в Испания беше „Реал“ и затова казвам, че съм повече за Мадрид. Но и двата отбора са в сърцето ми. Не ги противопоставям на каталунци и мадридисти, но ако трябва да съм честен, съм повече мадридист.
Когато един играч премине от „Реал“ в „Барселона“ или обратното, обикновено се сблъсква с омразата на феновете.
- Това е нормално, защото съперничеството е толкова голямо! Класикото между „Барса“ и „Реал“ е най-голямото дерби на света. И има омраза. Но аз не съм усещал огромна омраза. След толкова години ходя и в Мадрид, и в Барселона. Хората знаят, че съм бил в двата отбора, но го приемат. По време на дербито е друго. При Фиго например страстите бяха по-разпалени, отколкото при мен и при Хаджи. Защото Фиго беше капитан, беше всичко за „Барселона“ и когато отиде при съперника, се сблъска с повече проблеми.
Спомняте ли си българските футболисти, които по това време играеха в Испания?
- Разбира се, че ги помня. Със Стоичков играх четири месеца в „Барса“. Познавам го добре, преди няколко дни говорихме по телефона. Христо постигна много успехи там. Наистина много. Той е легенда в „Барселона“ и има страхотен принос за спечелването на първата купа на европейските шампиони във финала срещу „Сампдория“. Без съмнение Христо е дал страшно много за „Барса“, за националния ви отбор и въобще за България. Имаше и друг български футболист в Испания, за когото си спомням добре - Георги Йорданов в „Спортинг“ (Хихон). И той беше много силен играч. Разбира се, и Пенев, който дълги години играеше във „Валенсия“ и „Атлетико“ - изключително важна и водеща фигура за тези отбори.
С „Реал“ два пъти пропуснахте в последния кръг да спечелите шампионската титла, която отиваше при Стоичков в дриймтима на „Барселона“.
- Да, това е животът. Едната година в последния кръг трябваше да спечелим в Тенерифе и да станем първи. Не успяхме. Същото се повтори и следващия сезон. Загубихме като гости, а „Барселона“ печелеше вкъщи, не си спомням срещу кого, и ставаше шампион. Всичко беше в наши ръце, трябваше само да победим два пъти „Тенерифе“, но не можахме.
Парадоксално е, но с „Реал“ и с „Барселона“ не сте печелили шампионска титла, а с „Цървена звезда“ сте шампион на Европа, което е доста по-трудно.
- Във футбола се случват такива неща. За три години на „Бернабеу“ ликувах само с една купа на Испания, а за две години на „Камп ноу“ не спечелих нещо. Такъв е животът, такъв е футболът. Стават странни неща. Може да не съм спечелил тези титли, но съм научил много. Бил съм в два велики клуба, прекарах осем години в Испания.
Днес „Реал“ и „Барселона“ водят голямо съперничество, а също и лидерите им Роналдо и Меси. Като треньор кой от тези две суперзвезди бихте взели в своя отбор?
- И двамата са изключителни играчи и го виждаме в почти всеки мач. В последните десет години те играят на топ ниво и определено са най-добрите. За мен Меси е най-добрият футболист изобщо и затова ще ви отговоря - бих взел Меси. Но нито една секунда няма да се колебая да кажа, че Роналдо е световен топ играч. За съжаление те играят в едно и също време. Ако бяха в различни епохи, щеше да има ера на Меси и ера на Роналдо. А сега се получава някакъв баланс.
Какъв потенциал има футболът в Азербайджан и защо избрахте да работите като национален треньор там?
- Азербайджан е страна, която започва усилено да развива футбола. Хората искат повече от това, което е постигано досега. Потенциалът е налице, инвестира се много в инфраструктура. За мен това е нещо ново и без да се колебая, приех предизвикателство да работя като национален селекционер. Започнах неотдавна и от първите пет мача в изминалите квалификации загубихме само един. Второто поражение в София дойде след най-слабата ни игра, откакто към треньор.
Вие сте роден в Германия. Можеше ли животът ви да се развие по друг начин, ако не се бяхте върнали в Югославия?
- Аз съм доволен. Извадих късмет, играх в Испания, в националния отбор на бивша Югославия, след това на Хърватия. Може би животът ми щеше да е друг, ако бях останал в Германия. Но не съжалявам за нищо и днес мога да ви кажа, че съм щастлив - като футболист и като треньор. Имам две чудесни дъщери и великолепно семейство.
Има една история от времето, когато сте били млад играч в „Динамо“ (Загреб). Тогава Мирослав Блажевич е казал, че ще си изяде треньорската диплома, ако станете голям футболист.
- Да, навсякъде се разказва тази случка. В Хърватия непрекъснато я припомнят, когато аз кажа нещо за Чиро Блажевич или той за мен. Или когато просто стане дума за нас двамата. В онзи момент ситуацията е била такава. В крайна сметка той не си изяде дипломата, макар да каза, че ще го направи. Тогава напуснах “Динамо“ (Загреб) и отидох в “Цървена звезда“, след което направих много силна кариера. В Белград бяхме силно поколение. А когато има силно поколение, от него винаги може да се очаква да постигне нещо значимо. Преодоляхме първия кръг, втория кръг, стигнахме до полуфинал, там отстранихме „Байерн“. А финалът е един мач, в който може да се случи всичко. Това беше много силна генерация, може би най-силната в бивша Югославия.
По това време „Цървена звезда“ игра два мача в София, спомняте ли си ги?
- Аз не бях в София, защото вече бях отишъл в „Реал“. Знам, че „Цървена звезда“ игра два мача тук, защото не можеше да домакинства в Белград. Ако си спомням точно, беше срещу „Сампдория“ и срещу „Панатинайкос“. Да, сещам се, че трибуните бяха пълни, хората идваха от Белград да гледат. Всичко беше в червено и бяло.
Какво ще ни разкажете за финала?
- Тогава „Марсилия“ беше един от най-добрите отбори в Европа. В състава играеха много френски национали и качествени чужденци. Представяха се много силно и по пътя към финала бяха елиминирали „Милан“. Да, „Марсилия“ беше фаворит - с малко, но фаворит. В самия финал не се получи най-хубавия мач за гледане. Завърши 0:0, имаше продължения и ние спечелихме с дузпи. Нито „Марсилия“, нито „Цървена звезда“ показа най-доброто си лице. Но във финала най-важното е победата. Ние станахме първият отбор от бивша Югославия, който спечели толкова ценна купа. Това е най-важното. Досега само „Стяуа“ и „Цървена звезда“ от Балканския полуостров са ставали европейски шампиони. В Белград още говорят за нашето поколение, защото то направи нещо много голямо. И особено на фона на днешната действителност, когато е изключително трудно отбор от Източна Европа да спечели Шампионска лига.
Как се почувствахте, когато УЕФА извади Югославия от европейското първенство през 1992 година?
- Войната вече беше започнала, а това поколение трябваше да играе на европейското. Бяхме много силен отбор и можехме да постигнем нещо. Но както казах, войната бе пламнала и нещата се случиха не по начина, по който очаквахме. Какво можехме да направим в този момент? Тогава в страната не се мислеше за футбол, а за семействата. Може би Югославия щеше да постигне нещо на европейското, защото Дания участва на наше място и стана шампион.
Родителите ви са от Хърватия и от Сърбия. Имахте ли дилема за кой национален отбор да играете след разпадането на Югославия?
- Не. Винаги съм казвал, че съм хърватин. Майка ми е от Сърбия, никога не съм имал проблеми със сърбите и там съм работил и като футболист, и като треньор. Определено се чувствам хърватин. Имам много роднини и в Сърбия, и в Хърватия, но кой е мислил, че ще стане война? Играх дълги години в „Цървена звезда“ и завързах приятелства в Белград. Хората ме познават и уважават. Избрах да играя за Хърватия, защото там е семейството ми и там съм живял.
Как войната се отрази на футбола в бивша Югославия?
- Вероятно „Цървена звезда“ можеше да стане още веднъж европейски шампион. Сигурно Югославия щеше да постигне нещо на европейското първенство. Войната повлия много, наистина много - върху футбола и върху спорта въобще.
Кой беше вашият кумир като малък?
- Когато бях дете, това беше Марадона. Тогава всички гледахме Марадона и всички искахме да правим това, което той прави. А той правеше невероятни неща. Говоря за времето, когато бяха най-силните му години в националния отбор. Не толкова за периода му в „Барселона“. Но особено силно блестя в „Наполи“. Тогава всички искахме да сме като Марадона. В същата ера мога да откроя и Мишел Платини, също толкова важен за „Юве“. Това бяха нашите идоли от детството ми.
Играли сте срещу Марадона, нали?
- Да, на световното в Италия през 1990-а. След това съм играл срещу него с „Реал“ (Мадрид), когато беше в “Севиля“. По-късно и с хърватския национален отбор срещу Аржентина. Три пъти съм играл срещу Марадона. Но това са 90-те години, а по това време Марадона не беше Марадона. Най-добрият Марадона гледахме през 1986-а, когато направи Аржентина световен шампион и през 1987 година, когато сам направи „Наполи“ шампион на Италия.
Повлия ли по някакъв начин успехът на България от световното през 94-та за третото място на Хърватия четири години по-късно?
- От днешна гледна точка е по-трудно да се говори за онова време. Помните ли европейското през 96-а в Англия? Тогава бяхме още по-добри. Това е моето мнение. Но загубихме срещу Германия с 1:2, а можехме да продължим. По това време мисля, че бяхме по-добри, отколкото на световното през 98-а. Но добре, така се е случило. За нашето поколение ще се говори още дълго. Също както и в България. И тук се говори за това, което е постигнало поколението на Стоичков. Надявам се, че светът пак ще заговори със суперлативи за българския и хърватския футбол.
Как и кога решихте да станете треньор?
- Решението идва само. Ако някой ми беше казал преди 20 години, че ще стана треньор, щях да го помисля за луд. Сигурен бях, че няма да бъда треньор. Но нещата се променят. Аз съм във футбола, обичам футбола. Той ми е дал всичко, абсолютно всичко. И в един момент поисках да продължа да се занимавам с него. Така стартирах треньорската си кариера. Започнах като помощник на Славен Билич в националния отбор, работих там пет години. После си казах - окей, хайде сега да опитам сам да направя нещо и като треньор. Работих в „Цървена звезда“, след това в Турция и сега съм в Азербайджан. Така се започва. Надявам се, че ще продължа и ще постигна успехи. Обичам тази работа, защото съм във футбола, където съм бил винаги. Мога да науча нови неща и да покажа какво умея. И да видя как отборът ми играе по-добре и по-добре. Повярвайте ми не е за пари. Не всичко се върти около парите.
Роберт Просинечки: Стоичков два пъти ми измъкна титлата под носа
Късметлия съм, че играх в Реал и Барса, а станах европейски шампион с Цървена звезда, казва хърватската легенда
