Борислава Христова определено е светъл лъч в женския ни баскетбол. Отличията я преследват от началото на кариерата й. През 2011 г. тя печели приза за MVP на Европейското първенство за 16 годишни, Дивизия В, като вкарва по 25 точки средно мача и записва по 7,8 борби, въпреки, че е с година по-малка от останалите баскетболистки. През 2014 г. отново е MVP на европейското първенство, Дивизия В за 18-годишни. Този път с 27,9 точки и 7,4 борби средно на мач. През 2015 г. отново е в стихията си за България, като на Европейското първенство за жени до 20 годишна възраст, Дивизия Б, вкарва по 23,7 точки и овладява по 8,8 борби на мач. NetScouts Basketball International я избира за надежда номер 1 за колежанския баскетбол.
Ето какво каза Боби за изминалата 2016 и мечтите си за новата година:
Каква бе за теб 2016 г.?
За мен 2016 година беше изпълнена с най-различни моменти. Не беше най успешната година за мен, но беше изпълнена с много предизвикателстваq които ме направиха по силен човек и спортист.
Какви цели си поставяш за 2017 г.?
Целите ми за 2017 година са да продължавам да израствам като играч и да усъвършенствам всеки един елемент от играта ми, защото всяка година е ново начало.
Какво пожелаваш на тези, които сега тръгват по твоя път?
На младите спортисти ще пожелая най важното да са живи и здрави за да могат да повишават нови върхове. Да се трудят за това което мечтая и никога да не се отказват, защото никога не знаеш какво ти предстои! Към феновете на любимата игра пожелавам да са живи и здрави за да продължават подкрепят и да пълнят залите в България все повече и повече, защото това е една стъпка която може да помогне за връщането на баскетбола на нивото на което беше.
Честита Нова Година на всички!
(През лятото Боби бе в България, припомняме и какво ни каза тогава)
Колко по-различно е в САЩ?
Разликата между Европа и САЩ или по-точно между България и САЩ е наистина огромна. В САЩ, ако ти не се трудиш максимално, ако не даваш всичко от себе си на 100% … не става. Не може да даваш 95%, трябва да си на 100% във всяка тренировка – нямаш място в отбора. Дори да си най-добрият играч, дори да превъзхождаш всички останали, ако не даваш всичко от себе си, докато си на терена, някой друг може да те замести. Докато тук не е така. Ако си най-добрият играч, можеш да бъркаш, можеш да правиш каквото искаш на игрището – няма да те изкарат.
Как се стигна до това да отидеш там?
Преди около 2 години и половина Лидия Върбанова ми написа едно съобщение във Фейсбук – дали се интересувам да отида в Америка, защото треньорката се интересува от мен. Лидия ме предложила на нея. Първоначално бях скептично настроена, защото никога не съм искала да ходя да играя в Америка. Исках, след като завърша, да играя професионално някъде тук, в Европа. После говорих с родителите си, говорих и с Лидия, и всички казаха да отида и да опитам. Отидохме на посещение и всичко, което видях ме впечатли. Няма сравнение с обстоятелствата тук. Хареса ми, на родителите ми - също. Прибрахме се и реших да опитам. Ако не ми харесаше, можех да се върна на Коледа. Много съм благодарна на Лидия, защото това беше най-доброто решение, което взех.
Не е ли много трудно да учиш и да играеш, особено покрай правилата, които има в САЩ за това?
В Америка всичко е възможно. Там баскетболът и учението вървят ръка за ръка. Има специални хора, които ти помагат, когато не разбираш материала. Когато нямаш време, те намират, обясняват ти. Успявам да съчетавам баскетбола с ученето и е много лесно.
Ти учеше във Варна в спортно училище – не ти ли е по-трудно сега?
Най-голямата трудност ми беше езикът, защото нямах перфектен английски, разбирах горе-долу, колкото да мога да уча. Първоначално взех по-леки часове, за да мога да вляза в ритъм. Всъщност да завършиш университет там е много по-лесно от тук. Защото има хора, които ти помагат. Има изпити, но не е като тук – ако провалиш изпит, да трябва да го вземеш отново. А там всичко си върви, не можеш да се провалиш на изпит, защото хората ти помагат. Единствената трудност за мен беше английският, но втория семестър беше много по-добре.
Там замина с Мария Костуркова (дъщеря на бившите национали Иван и Марияна Костуркови, в момента играе за Португалия). Как ви приеха?
Още от първия ден ни приеха много топло, като част от семейството. Това за тях е много важно – на първо място е отборът да бъде семейство, приятелки, а след това се изграждат взаимоотношенията на терена. Приеха ни топло и двете с Мария и досега сме нямали абсолютно никакви проблеми. Всички сме като един юмрук.
Направихте фурор, влезе в идеалния отбор на конференцията. Как се случи това и какво е нивото на баскетбола въобще?
Нашата конференция беше най-силната тази година. Мачовете бяха много оспорвани и това ни направи една от най-добрите лиги. За съжаление не представихме според възможностите си тази година, но догодина съм сигурна, че ще се представим много по-добре и ще влезем в NCAA, сред най-добрите отбори в Америка. Аз съм много благодарна, защото треньорите ми дадоха много голям шанс. Още в първия мач влязох и това ми даде много голямо самочувствие, мотивира ме да покажа какво мога и да оправдая доверието им.
Ти какво научи за баскетбола?
Там работят до най-малката тънкост. Моята техника не беше на много високо ниво. Аз отидох там и просто работих - дрибъл, борба, защита. Защитата ми беше едно от най-слабите места тук. Треньорът ни Рот Дженсън ми помогна много да започна да играя добра защита.
По колко време тренираш и по колко време учиш – как минава един твой ден там?
Преди сезона имаме тренировки в 6:30, 5:30 сутринта на стадиона, бягаме във фитнеса. Тези часове за тях са нормални, по-късно няма как. Имаме фитнес, след това излизаме на стадиона, бягаме, лека атлетика, стълби. Два дни имаме физическа подготовка, след това имаме баскетбол в залата. Отборна тренировка, индивидуална тренировка, гардове и центрове са разделени.
По колко часа баскетбол и фитнес се събира на ден?
Септември и октомври треньорите имат право на около 4 часа на седмица баскетбол, а за лека атлетика се отделят по около 8 до 10 часа. Това е в началото, за да можеш да влезеш във форма и да се подготвиш физически. След това имаме всеки ден по около 2 часа – 2 часа и половина, когато наближи сезонът, понякога 3.
Някакви лични, индивидуални тренировки?
Сред края на сезона треньорите известно време нямат право да тренират с нас, но могат да ни казват какво да правим. Много пъти ходих, тренирах сама. Все пак трябва да се развивам по някакъв начин. После започват да се увеличават заниманията с всяка седмица – по 4 часа в залата, разделени сме на крила и гардове. Ако не направиш максимума от часове, ходиш да тренираш индивидуално с треньорите.
Чувстваш ли се по-добре със защитата, с дрибъла?
Преди този сезон най-доброто нещо ми беше пробивът, а сега започнах да стрелям. Повече точки ми идват от стрелба, което е напредък за мен.
Промениха ли ти си приоритетите – мислиш ли, че пътят ти минава през WNBA и Европа?
Няколко треньори от WNBA вече са намекнали на нашата треньорка и това е единственото нещо, което ме мотивира. След това мога да се върна и да играя в Европа. След 4 години, когато завърша университета, мога да играя в WNBA, но трябва да съм много добра за това.
И да си търпелива, може би?
Търпелива, упорита работа.
А тайна ли е кой е говорил?
Честно казано, тя не ми каза имена, каза само, че двама-трима треньори от WNBA са говорили с нея. Само това беше, за да не ми се вдига самочувствието. Това може само да ме мотивира.
Чувстваш ли САЩ вече като страната на неограничените възможности?
Със сигурност.
С ученето ли най-трудно свикна?
Не. В баскетбола тренировките са много интензивни. Няма 5 минути ходене за вода. На таблото ти тече време, колко минути трябва да правиш съответното упражнение.
Но сигурно и конкуренцията е по-силна.
Да. Беше ми трудно и с физическата подготовка, защото по този начин физическа подготовка на друго място не съм виждала. Не съм била на много места, говоря за България, но тук никой отбор не се подготвя по този начин.
В САЩ спортистите в колежите са истински звезди. Усети ли го?
На нашите мачове нямаше много публика, около 2000 души. Залата е огромна, ако беше по-малка, щеше да е пълна. Пък и ние сме в малък град, не всеки има възможността да дойде. Но повечето хора идват, викат много, самата емоция по време на мач ти прави кеф да излезеш и да играеш. Защото хората викат, радват се, има развлечения, представянето е уникално. И това ти дава стимул да играеш, мотивира те и се наслаждаваш на играта.
Имате доста чужденки…
Имаме македонка, гъркиня, двете с Мария, две австралийки. Забавно е. Може да сме много заети, да е трудно, но в същото време, когато имаме свободно време, винаги се измисля нещо да правим като отбор. Ходим да посещаваме различни събития. Много спокойни хора, много спокоен живот водят, което според мен е много важно.
Как се държат треньорите с вас?
Джун, треньорката, е много готина. Извън терена е много готина, но в момента, в който влезем в залата и започнем тренировка, става коренно различен човек. Съпругът й Майк е помощник-треньор. Те са били треньори и на Лидка.
Тя (Лидия) е на всеки мач, на домакинските мачове ме чака пред съблекалнята и си говорехме. Малко се ядосваме на смените и това е нещо, което искаме да променим у треньорите. Защото влизаш в ритъм и те те изкарват. Защото искат всички 12 да играем, да играем бърз баскетбол, обаче е трудно да стане. И те вадят от ритъм, като те изкарат.
Гледаш ли си мачовете на запис, анализираш ли се?
Досега съм нямала възможност да гледам. Но в университета ни дадоха специални таблети с програма. Мачовете се качват и можеш да ги гледаш в къщи, треньорите ги гледат. Два дни след един мач треньорите гледат мачовете, вадят важните моменти, казват на всяка състезателка какво трябва да прави, което е много полезно. Да, гледам си мачовете. Още имам да работя в защита, но е доста по-добре. Там много наблягат на защита. Имат специален треньор, който да работи за това нещо. Освен това треньорите също се учат. Нашите треньори не биха послушали всеки. Но няколко пъти, когато аз съм отивала при тях да им кажа нещо, доста пъти са ме слушали. Има някои неща, за които зная, че са прави, и не може нищо да се промени, ако кажа нещо. Но в повечето пъти слушат.
Би ли посъветвала някой друг да направи тази стъпка – да замине за САЩ?
Мисля, че за повечето баскетболисти баскетболът не е приоритет. Което е много жалко, защото има много талантливи състезателки, за които баскетболът е между всичко останало. А имат талант и могат да играят на много по-високо ниво.
Защо, според теб, не им е приоритет? Явно на теб ти е приоритет.
На мен ми се даваше шанс още от малка. Венци Гечев винаги ме е пускал да играя с по-големите, никога не съм играла с по-малките от мен, заради което израснах като играч. На много състезателки не им се дава шанс, нямат мотивация. От друга страна, те трябва да работят сами, да отидат в залата. Има начин да израснеш, ако го искаш.
Ще разкажеш ли как започна да играеш баскетбол?
Родителите ми са бивши баскетболисти. На 10 години ме заведоха в зала „Локомотив“, където Маргарита Гечева имаше тренировка. Топката просто ми залепна за ръката и така досега. Венци и Маргарита наистина много ми помогнаха за израстването като играч, дадоха ми големи шансове, винаги са ме подкрепяли.
Това будело ли е завист?
Да, много при това. Но ме мотивира.
Да работиш и показваш повече?
Да показвам повече и да работя повече. Да покажа, че съм си заслужила това доверие.
Кога реши за себе си, че ще се занимаваш професионално с баскетбол?
От момента, в който влязох в залата, до ден днешен не знам какво бих правила без баскетбола. Сигурно бих намерила нещо друго, но в момента не мисля, че е възможно.
Как ти се отрази да живееш сама?
Помогна ми да израсна като човек. На мен наистина ми беше много трудно в началото в Америка. Мария беше с мен, Лидка беше с мен, много ми помагаха. В началото особено - учиш нещо, което знаеш, но не можеш да разбереш, хората ти обясняват, понякога се чувстваш като глупак. И това те кара да израснеш като човек, защото всичко трябва да направиш сам.
Ти се връщат за мачовете на националния отбор до 20-годишна възраст – физически сигурно си готова?
Да, чувствам се готова.
Какво очакваш?
Аз мисля, че всяка година имаме шансове. Бием първите отбори, които влизат в дивизия А. Нещо малко ни липсва, което всяка година ни оставя в дивизия Б. Като цяло ми липсва България. Липсва ми да играя тук. Много се зарадвах, че ще дойда.
Какво е това малко нещо?
Миналата година подценихме последния мач, с който влизахме в дивизия А, с Черна гора. Можеше да стане въртележка, да сме трети или четвърти, имахме шанс. Според мен трябва да работим много в защита като отбор, не само като индивидуални състезатели, защото там ни куца. Борбата много ни куца. Това понякога ни губи мачовете. Според мен не сме достатъчно концентрирани, губим концентрация в последните секунди на мача и това ни коства мача.
Но тази година като за последно аз лично ще дам всичко от себе си, защото знам, че можем да влезем в А дивизия, да дадем шанс на по-малките да почувстват конкуренцията.
Беше за малко и в Турция преди години, разкажи повече какво стана.
Годината, в която отидох в Турция, може би не се върнах в най-добрата си форма, но ми помогна да израсна като човек.
Тогава Венци Гечев ми каза, че имат няколко оферти – Левски, Турция и Италия. Имах възможността да видя в Турция как е, хареса ми и реших да опитам. Исках да видя какво е извън България. Аз бях на 15 години и просто си казах, че ще пробвам. Имах проблеми с документите и изпуснах доста мачове в началото. Всъщност успях да играя само за колежанския отбор на университета. За да можех да си запазя правата да играя тук, трябваше да играя само за колежанското първенство. Не съжалявам, че играх в Турция. Попих някакъв опит, имаше много добри американки, полякини. Имах възможността да тренирам с тях. Докато не играех с отбора, имах индивидуални тренировки.
После направи още една крачка – в „Нефтохимик“…
Със сигурност беше крачка напред. Петко Маринов ми даде шанс.
Какво направи ти, за да ти дадат този шанс?
Просто влизам и играя. Всъщност не съм работила толкова упорито назад в годините, когато бях на 15, 16, 17. Но когато влизах на терена, исках да покажа какво мога на треньорите. Много от младите състезателки имат начин на живот, който при мен не се вписва. Много хора затова не ме харесваха, защото дори и да правех грешки, въпреки това ме държаха на игрището. Дали ще е Гечев, Петко Маринов, Цанко Цанков.
Аз не обичам да излизам, да пия, което ми помага. Защото ако не съм навън, ще съм в залата, ще стрелям, нещо ще правя. Когато направя хубав мач, това не ме кара да се възгордявам. И когато хората ми кажат „Браво, много добър мач”, аз не обичам да го чувам. Защото за мен е важно – вече е минал мачът, другият мач по-добре.
А как почиваш?
На морето във Варна. Разхождам се с приятели. Максимално си релаксирам тялото, защото понякога идва много.
В САЩ успя ли да гледаш някой мач от НБА?
Успях да се видя с Клей Томпсън от „Голдън Стейт“. Даже се снимахме. Той е възпитаник на нашия университет. Дойде на един от първите мачове на футболния отбор. Донесе даже купата, която бяха спечелили миналата година. Той беше долу, а ние на пейките, но все пак го видяхме. Също така като ходихме до Лос Анджелис, видяхме залата на „Лейкърс“. Може да е смешно, но аз бях много щастлива, че я видях.
