Бербатов: Още ми се играе, но на най-високо ниво ще е трудно

 

- Идеята се роди в офиса на фондацията ни. Постоянно обсъждахме да се случи нещо подобно. Решихме, че трябва да изберем подходящия момент и да сме подготвени за нещо такова като организация и покана на футболисти. С директорката Диди Ходжева си говорехме един ден. Тя спомена, че Луиш Фиго организира подобни мачове. Решихме тя да се свърже с неговата директорка, а аз да говоря лично с него и да видим какво ще каже. Звъннах му и човекът беше много позитивен. Каза, че ще го обсъдят с неговия екип. След две-три дни ни казаха, че го правим.

 

 

- Да, което беше много готино, защото в последствие, както разбрахме, организацията за такова събитие е много голяма. Радвам се, че реагираха малко по-бързо, за да има време да подготвим всичко.

 

 

- Хората не знаят, че това е мащабна и много голяма организация. Най-важното е да имаш подходящия екип от хора, които да знаят как да организират подобно нещо. Радвам се, че в моята фондация има такива хора, които се справят със задачата. Самите хора, които ще дойдат на събитието, тези, които ще гледат по телевизията и всички заинтересовани, трябва да знаят, че това е огромен разход – самолетни билети за футболистите, хотели, откъде ще минават през летището, коли, за да ги извозват... Всички разходи, благодарение на помощта на нашите партньори, можем да покрием. В последствие хората, които ще дойдат на самия двубой, са наши дарители и всички средства отиват за проектите на фондацията.

 

 

- Отиват за децата от нашата фондация. Би трябвало хората, които ще дойдат на стадиона, да знаят с какво се занимава. Ако не знаят – ще го повторя пак разбира се, защото е хубаво тези неща да се повтарят. Подкрепяме талантливите деца на България в различните сфери на живота - наука, изкуства и спорт. Децата, които са успели през годината, кандидатстват със своите успехи. Дали то само ще се номинира, дали родител, приятел, баба, дядо... Може да изпрати успехите, които е постигнал. Радвам се, че в писмата и в имейлите се вижда, че децата, които кандидатстват са с повече първи и втори места и тук-там с трети. Повечето деца се връщат с медали от участие, което е радващото. Когато едно такова дете прати покана и посочи международно състезание по цигулка, пиано, плуване, карате, джудо, математика, каквото и да е, и каже, че семейството му няма възможност да закупи билета и да плати хотела, трябва някой да му помогне. Това дете ще е на моето място някой ден. Тук се появяваме ние и с това се занимаваме. Тези деца, след като донесат наградите, техните семейства, както и те самите се чувстват щастливи, а и ги бутаме в правилната посока. Хората, които ще дойдат на стадиона, ще видят децата, за които говоря. Ще ги наградим пред пълния стадион, за да се чувствам специални, защото те са такива.

 

 

- Не е само тук, разбира се, а навсякъде по света, където съм бил. Дори и на мен са ми давали такива билети. Но тогава става въпрос за комерсиални събития, а не за благотворителни. Благотворителните събития са съвсем различно нещо. Отиваш с ясната цел, че си дарител. Ясно е къде отиват парите, с които си си купил билета. Не отиват в моя джоб, нали? Отиват във фондацията, където всичко е изрядно. Знае се кое къде отива точно и ясно. Въпросът е, че се получава едно объркване и хората в България по една или друга причина са свикнали да получават билети като подарък. Отиват, гледат, чувстват се важни, някои се снимат с трети хора и т. н. Но това в случая не е правилно. Когато става въпрос за благотворително събитие, отиваш на касата и ставаш дарител. 30 лева са си 30 лева, няма проблеми, колкото можеш, толкова даваш. 10 лева – имаш моята благодарност и тази на децата. Нали всички се интересуваме от бъдещето на децата си. Всеки ден се коментираме по кафета и ресторанти, вкъщи, когато пиеш ракия и гледаш телевизия. Но в същото време не се случва нищо съществено.

 

 

- Всичко беше много готино. Позволих си да снимам, защото това е момент, който за мен беше специален. За Стоичков е бил много по-специален, но за мен да бъда поканен там с такива футболисти – да чуеш някои истории, да се „отъркаш“ в тях, беше много готин момент за мен. Когато Ицо ме покани беше супер!

 

 

- Един вид нещо подобно. Разликата е, че нашето е благотворително събитие. Разбира се, идва и Стоичков, което е бонус за всички нас. Всички му се възхищаваме. Заради всички, които ще дойдат, не се получава моят мач или мачът на Фиго, а нашият мач – за децата в нашата родина.

 

 

- Постоянно гледаме да поддържаме интереса. Може дори на 14-и да не сме обявили някой и той да излезе изненадващо на терена. Това са неща, които се правят от гледна точка поддържане на интереса и това е нормално.

 

 

- Абсолютно! Няма как! Трябва да се прилага, защото може би някой не е чул кога е мачът, може би не знае откъде да си купи билет. Винаги информацията трябва да се разпространява така, че да съберем повече дарители, за да може след това да задоволим желанията и мечтите на децата.

 

 

- Говорил съм с доста хора. Специално с хора, които наистина искам да са тук. В последствие се надявам да ми отговорят. Разбира се, тези, които съм поканил и са ми казали „да“ са готини като хора и един вид приятели, играл съм с тях. Играл съм срещу футболистите, които Фиго ще докара. Все големи футболисти! За мен лично също ще бъде удоволствие пак да се видим, да се сблъскаме на терена, но правим и едно хубаво нещо. Мисля си, че тези, които сме обявили до момента, са повече от достатъчно, за да дойдат хората на стадиона.

 

- Да, срещаме подкрепа. Благодарен съм на тези, които до момента са се отзовали. Без тяхната подкрепа щеше да ни е абсолютно трудно да свършим подобно нещо, но винаги може и по-добре. Може да са повече фирмите и хората, които са се отзовали. Опитвам се да съм перфекционист във всичко, което правя. Понякога това пречи, но в случая няма как – трябва да се опитаме всичко да е изрядно. Надявам се за следващото ни събитие да бъде още по-добре.

 

 

- Трудно е, когато вече имаш семейство и си с деца. Това вече усложнява малко живота на спортиста. Когато детето ти ходи на училище, става още по-трудно. Ако решиш да отидеш в по-далечна страна, трябва да си далеч от семейството, а това не е приятно нито за жената, нито за децата. Ако дойде такава оферта, ще обмисля дали имам нужда от нея.

 

 

- Абсолютно – дали имам нужда, дали ще ми донесе позитиви или негативи. Ако позитивите са повече – окей. Ако негативите са повече – няма смисъл от тази история.

 

 

- Е, разбира се! Как да не ми се играе! По принцип играя всеки ден - дали ще е с приятели на малки вратички, дали с някой отбор ще потренирам. Няма как да спре да ми се играе. Не съм първа младост, но на 36 години все още се старая да играя футбол и се усещам добре. Да, най-вероятно съвсем на най-високото ниво ще ми е малко трудно и може би не мога да играя всеки мач, което е съвсем нормално. Но разбира се, че ми се играе още.

 

- Абсолютно!

 

 

- Май по-често, да. Преди не си гледал назад, а напред, за да постигнеш, каквото можеш. Сега вече се връщаш назад и си припомняш разни неща. Пак не е толкова често, но моментите, когато си сам с чаша вино, нещо си припомняте с приятели, говорите разни неща. Спомените топлят – хубави, лоши – каквито си си ги направил. Винаги е приятно да се връщаш към някои по-хубави моменти.

 

 

- Аз съм от спортно семейство и някак си беше логично да съм спортист, а не адвокат примерно. Въпреки че майка ми е медицински работник…

 

 

- Да. Винаги съм уважавал лекарите, поради това, което съм виждал да прави майка ми. Беше логично да тръгна към спортна кариера, но не ми е било налагано. Това е най-важното, което мога да дам и продължавам да давам като съвет към родители или пък на деца, които са достатъчно големи да ме разберат. Болната родителска амбиция е едно от най-лошите неща, които могат да се случат. Това може да повлияе пагубно на детето. Постоянно давам този съвет на родители. Ходя и гледам, защото ми е интересно да видя отстрани децата как тренират, родителите какво правят. Хубаво е желанието на родителя детето му да успее, няма лошо, но когато прекрачва границата на нормалното и преминава в болна родителска амбиция, това не е правилно. Съдя по себе си. Не виждам по-добър пример от самия себе си за едно дете, което иска да е футболист и да успее.

 

 

- Това пак е част от растежа, от възмъжаването.

 

 

- Много пъти съм го казвал и пак ще го повторя – нямам проблем да бъда сам. Сам си обядвам, сам си вечерям в определени моменти, когато имам нужда да съм на спокойствие. Търся компания на хора, когато просто трябва да съм там поради други фактори. Самодостатъчен съм си. Това ми е помогнало много в кариерата. Човек може да успее сам някъде на чуждо място, ако не се пречупи от тази самота, която на моменти може да те докара до там да правиш глупости, което пък ще доведе до лоши решения и в последствие вместо да вървиш напред, ще трябва да тръгнеш назад. Но при мен не се получи така. Или не съм го осъзнавал, или не ми е пречело да съм сам.

 

 

- Това също. Поради характера нямам проблем или може би от самотата ми се е формирал характерът да съм такъв. Малко философски да погледнем на нещата.

 

 

- Аз продължавам да си имам пушка. (смее се) Поради други причини си я пазя – заради децата, някой ако дойде…Сами сте се убедили. Не ми е правило впечатление. Може би тогава нямаше толкова разсейване. Тренировка, вкъщи мач, тренировка, вкъщи, мач…

 

 

- Първо беше на тренировъчната база. Димитър Пенев ме викна там. Беше супер забавно. Виждаш футболистите, които играят в мъжкия отбор и се чувстваш притеснен, няма как. Ръцете започват да ти се потят, не искаш никой да те заговаря. В същото време се чувстваш горд и развълнуван, чакаш своя шанс.

 

- Пената винаги е имал свой собствен подход към мен специално и към всички млади момчета. Но нищо нямаше да стане без помощта на Христо Маринчев, който ме доведе в ЦСКА и с неговата препоръка Пенев ме видя. След това веднага разбра, че има някакъв потенциал и ме дръпна горе. Никога не ми се нахвърлял, не е използвал лоши думи. Просто имаше различен начин на действие. Това, което казваше дори може да се стори забавно на хората, които гледат, но пак има един психологически момент вътре в него. Дори и да ми вика някой, той по свой начин идва и ми казва: „Не се притеснявай, прави си каквото знаеш. Аз съм тук, нали!“ Може и да не съм го осъзнавал, но в последствие съм го разбрал.

 

 

- То е ясно. Аз и след това съм имал тежки моменти и съм минал през много такива етапи. Четох една книга на някой успешен човек как дори и да е имал тежки моменти, в последствие се опитва да не ги помни и да не се съсредоточава в тях, а просто да избледнеят в паметта му, освен ако не извлича някаква поука от тях. Концентрирам се само върху позитивните неща. Но съм имал моменти, които ако не са се били случили, сигурно е нямало да успея по начина, по който го направих.

 

 

- Да, в точния момент.

 

 

- Честно казано, не знаех кои са Леверкузен. Бяха се случили разни неща. Ако щеш и съдбата ми показваше, че може би не ми е мястото тук, а трябва да отида извън България. Когато дойде тази оферта бяхме с Емо Данчев и с баща ми, обсъждахме нещата. Почти се бях навил да отивам в чужбина, въпреки че не ми се ходеше. На 18-19 години искаш други неща – да си седиш в България…. Но идва един момент – дали съдба, правилният съвет или по случайност, идва някакво събитие, което като го хванеш, ти определя пътя занапред. Така се случи.

 

 

- Калмунд е по-голям от живота. Когато бях там, не си говорех с много хора. По примера на Пената, този човек винаги имаше да каже нещо добро. Когато го правеше пред отбора, се чувствах неудобно, исках да потъна някъде. Вярата му в мен се отплати, което показва, че този човек е имал око за таланта. Не знам дали е било така, но в моя случай беше точно така. А и той беше фигура, която няма как да не харесаш. Огромен пич! Не мога да кажа лоша дума за никой там. Трябваше ми малко време, за да се адаптирам, минавайки през втория отбор. Бях на 19 години, идвайки от нашата страна… Тогава съм мислел по различен начин.

 

 

- Да, играех във втория отбор. Постоянно псувах наум и мрънках. Как ще играя във втория отбор? Та аз играех в България в ЦСКА! Голмайстор, не знам какво, а тук ме пращат във втория отбор… Мрънкам си сам на себе си и се амбицирам да им покажа, че не е правилно. Надъхвам си се по собствен начин. Обаче минах по този път и не можа да ме пречупи. Можех лесно да кажа, че искам да се върна или да отида някъде под наем, но стоях там и се получиха нещата.

 

- Да, и той беше опасен. Постоянно обясняваше на тренировка на Кирстен и на Балак, че следващата година ще им взема мястото. Пак исках някъде да потъна от срам. Човекът беше много готин. В края на краищата тъпото беше, че не можахме да вземем нито една купа, за да се увенчаят усилията с успех. Лично към мен той беше много точен.

 

 

- Както се казва, нещата се бяха наредили в наша полза. Късмет, труд, добри футболисти и това не може да се оспорва, добър треньор, помощникът ми беше като втори баща там. А за отборите, които отстранихме? Просто заслужавахме да сме на финал. Може би дори леко заслужавахме да ги победим или примерно да докараме нещата до дузпи, за да ги поизпотим още, но…

 

 

- Абсолютно, но има и друга гледна точка. Като гледаш отстрани, си казваш, че с този гол на Зидан, си заслужава да спечелиш мача. Няма такъв гол!

 

 

- Да, а после ми се случи и с някой друг отбор. Бяхме се строили в Шампионска лига срещу Манчестър с легендарни футболисти. Заставаме да се снимаме. Никой не гледа напред и когато вдигаш главата, няма никой пред теб. Седим така и никой не ни снима. Поглеждаме – Манчестър Юнайтед ги снимат, а ние стоим като глупаци. Но пък след това се смяхме последни, което беше хубавото.

 

 

- Да, това бяха сигурно едни от най-добрите ми години, ако питаш различни хора, а и аз се чувствах супер. Пасна ми всичко много добре – градът, животът, храната, времето, отборът, треньорът, феновете. Не мога да кажа лоша дума за никого. По принцип за отборите, в които съм бил, няма как да кажа лоша дума. Винаги съм срещал подкрепа и разбиране. Отплащал съм се по най-добрия възможен начин. Тотнъм беше стъпката към следващите неща. Трофеят, който спечелихме, си остава единствен в по-модерното време.

 

 

- Понякога човек не може да крие емоциите си. Сигурно е имало нещо зад кулисите, което не се е виждало, но се е случвало и се е отразявало върху настроението ми. Това, което Тотнъм ми даде, не може да се оспори, както и онова, което аз им дадох. Взаимно си помогнахме. Показвахме красив футбол и вкарахме толкова много голове, че дали падахме или биехме, хората идваха да гледат голове, забавлявахме се супер. В последствие всеки си следва собствения път. Имах си нещо в главата, че оттук трябва да покажа още по-голямо качество, за да отида в най-големия отбор. Кой беше най-големият отбор по това време? Не съм се замислял, но знаех, че ми трябва още една крачка. В един момент на базата на това, че Тотнъм ми даде сцена да се покажа, дойде и отбор.

 

 

- Това беше като по филмите. Не го очаквах. Бяха ни пратили самолет, кацнахме в Манчестър. Емо Данчев знаеше какво се случва и кой ще ни чака, но не ми каза. Слизам развълнуван, не знам къде се намирам. Започвам да си представям как нося фланелката, играя и вкарвам голове. В същия момент чувам: „Хай, Берба!“ И кого да видя? Сър Алекс. Изпаднах в шок, губиш ума и дума като видиш такъв по-известен човек. Идва да ни посреща. Мисля си, че той си е с неговата кола, а ние с друга. Кани ни в неговата кола всички заедно. Аз продължавам да съм в шок. Влизаме в колата и тръгваме – аз, той, Емо Данчев и още някой имаше, но не мога да се сетя кой. Караме и мълчим. Аз не мога да кажа нищо. На мен мълчанието не ми пречи – седя си и си мисля разни работи. По едно време започна да говори нещо, за да разчупи леда. Още имах трудности да разбирам Съра, не бях свикнал с акцента. Пътуването беше неудобно, но пък забавно.

 

 

- Имаше един напрегнат момент. Сега си мисля, че тези неща продължават да се случват в Англия, защото там обичат драматизма. Всичко трябва да се случва в последния момент, да не изпуснем нещо по-добро, въпреки че нервите на футболистите се опъват. Въпреки че конкретно в моя случай имаше факс. Аз бях пред инфаркт, Емо също. Съра и Дейвид Гил бяха спокойни. Казват: „Спокойно, всичко ще бъде наред!“ Викам си: „Как спокойно? Няма нищо, ще си изпусна шанса!“