Треньорът на Верея Илиан Илиев даде интервю за предаването "Код Спорт" по ТВ+. Под мотото „Няма пари – действайте“ той успява да държи отбора сред водещите в Първа професионална лига. Без пари и без гаранции, че клубът му скоро ще може да съществува. В активната си кариера игра в Бенфика, също в елитни турски и португалски клубове. Има 34 мача и 3 гола за националния ни тим. Той е първия милионен трансфер в българския футбол в първите години на демократичните промени. Като треньор в чужбина бе начело на отбори в Ангола и Казахстан, а у нас най-големият му успех е спечелването на Купата на България с Берое. Добрата работа го направи любимец на феновете на "заралии", но сега е техен пряк конкурент начело на Верея.
- Здравей, Илиане! Започваме веднага с „горещата“ тема. Ще оцелее ли Верея при финансовата криза, която повече от година измъчва клуба?
- Наистина трудно се оцелява в тази ситуация. Надявам се, че собственикът отново ще намери начин да спаси отбора финансово и респективно като съществуване. Доста неща се дължат и се надявам да се изчистят.
- Как са мотивират футболистите на принципа „Пари няма – действайте“? Какъв опит под тази максима имаш в българския футбол?
- С Берое също имаше такъв период. И тогава не беше лесно, но взехме купата. Сега пък се представяме повече от добре. Няма формула. Има отбори, които имат всичко, но не вървят нещата. Ако при нас всичко се оправи, не означава, че отборът ще се представя по същия начин. Не съм казвал след мачовете от куртоазия, че попаднах на доста мъжки момчета. Каквито и проблеми да имаме – финансови, контузии, умора, пътувания – винаги излизат и дават всичко в мача. Най-важното нещо, което им казах като започвахме, е, че в отбор като нашия целта не е да побеждаваме всеки мач, а главното е след срещата да можем да се погледнем в очите – аз с футболистите и те помежду си. Да си кажеш, че си дал всичко от себе си, за да победи отборът. Вече какво се е получило не е толкова важно.
- Кога за последно каза на играчите и на щаба „потърпете още малко“?
- Пред футболистите не говорим много-много за тези неща. Гледаме главно да коментираме спортно-техническите въпроси. Само с някои от играчите разяснявам каква е ситуацията и накъде отиват нещата. В последно време имахме дълъг разговор със собственика. Той каза, че тези дни ще се изплатят част от задълженията. След това се очакват едни пари от УЕФА по програмата „Солидарност“ заради участието на Лудогорец в Шампионската лига. Оттам също ще има постъпления, което е добре за отбора, за да може да се задържат футболистите за следващия сезон.
- Въпреки всичко, успяваш да държиш отбора в горната половина на таблицата. Лично ти как си обясняваш тези резултати и какво чуваш от конкуренцията като коментари по темата?
- Не съм само аз. В щаба е Петьо Костадинов, едно младо момче, което ми помага – синът на Демирев, и Боян Пейков, треньора на вратарите. Покрай нас има и други хора от персонала. Те са от същата страна на барикадата. Нямаме голям щаб, но няма никой над мен, с изключение на собственика. Така по-лесно се ръководят нещата. От предните ми престои в други отбори съм разбрал, че когато има много началници, не може да се разбере кой командва и става объркване. Не че не е хубаво да имаш до себе си силен човек. За тези резултати не съм отговорен само аз, а всички заедно, начело с футболистите. Откакто бях в Левски, спрях да следя какво се пише за отбора в пресата. Позитивното подлъгва, негативното вкарва в някакви грешни посоки в повечето случаи. Затова се абстрахирах. Коментираме си между нас, а какво говорят хората… Нашето пресаташе ми казва, ако има написано нещо наистина важно, но досега не е имало такова. Така че не знам какво се коментира. Съсредоточаваме се, защото вече не сме млади и не трябва да претоварваме харддиска. Многото информация е проблем. Отсяваме нещата и повече мислим за работата.
- Как би определил глобално нашия футбол и по-специално финансирането му? Бил си на треньорския мостик на Черно море, Левски, пловдивския Локомотив, Берое…
- Скоро го коментирахме в съблекалнята. За всеки един треньор в България е хубаво отборът да има бюджет от 4-5 милиона лева. Лудогорец показа, че с качествени играчи може да се вдигне нивото и донякъде да се получи възвръщаемост на вложеното. Но глобално погледнато едни 3-4 милиона се хвърлят за нищо. Ако се върнем назад, има много случаи, в които отборът “х” е дал за пет години 20 милиона. Но ако бяха дадени половината, а останалите 10 милиона бяха вкарани в инфраструктурата, със сигурност футболът ни щеше да е с една идея по-добре. Щяхме да имаме повече млади таланти, които да са готови да влязат в игра. Казваме, че трябва да налагаме млади. При мен не е толкова голям проблем да пускаме млади играчи, но голяма част от тях просто още не са готови. Затова се дават милиони, за да влезеш в евротурнирите. Минаваш един-два-три кръга, както Ботев го показа. Спечелиха нещо, но де факто никога не можеш да имаш 20% възвръщаемост. Абстрахираме се от случая на Лудогорец, където не се дават 3-4 милиона, а доста повече и са попаднали на футболисти за този стил на игра.
- Съдиите традиционно са „горещият картоф“. Доколко те са голям проблем на футбола ни?
- Наистина тази година съдийството не е добро. Казвам го и като потърпевш. Със сигурност в някои случаи съм бил и облагодетелстван от това. Те са можещи хора, повечето ги познавам лично. Веднъж Вили Вуцов коментира точно нещата и ще повторя думите му. Когато преди години натискът беше от една страна, беше спокойствие. Сега натискът е от три страни и вече е трудно. Поставям се на тяхно място – ако трима човека ми казват „пусни този, пусни онзи“, накрая ще съм под напрежение кого да избера и как да си свърша работата. Мисля, че това е най-големият проблем. Знаете, че България не е страна, в която всеки човек е независим от обграждащата го среда. Съдиите могат, както са го показвали предните години, но натискът е малко повече. Единственият вариант е да се спре с този натиск към тях. Сега има един двубой на върха, който се очаква да стане и трибой. Никой не иска да се предава и стават сложни истории.
- Спомена за този „трибой“ – как гледаш на битката за титлата? Има ли кой да спре Лудогорец? Как се представят през този сезон ЦСКА и Левски?
- ЦСКА запази състава от миналата година и надгради с направената селекция. Направиха две-три грешни стъпки, но горе-долу се представят добре. Върнаха си с победата в Разград. Левски малко изостава. Имаше някаква основа от предната година, но късно се взеха играчи. Нека да им се даде време. Търпимостта зависи от феновете. Когато привържениците кажат, че „този човек вече не е треньорът“… Дано към Делио Роси има повече търпимост.
- Скоро ще има Конгрес на БФС. Вълнува ли те тази тема?
- Естествено. Ще се върна на съдийството. Понякога така ме изнервят, че си казвам, че е по-добре да отида някъде във втора-трета лига в чужбина, отколкото да остана тук. Например наказанието на Здравко Илиев от три мача за наплюване. Не че е приятно, но имаме хиляди такива случаи. Това ме кара да си кажа - по-добре навън, отколкото в тази действителност. Да си хабиш нервите за нещо, което повече си заслужава от финансова гледна точка. Тук се блъскаш, а накрая ти се подиграват. Естествено, че щом съм тук, ме вълнува Конгреса – какво ще се случи, как ще продължи да се работи, по този начин ли ще е футболът? Като оспорваност в първенството в последните години се вдигна нивото. Няма „ясни“ мачове, а имаше такива периоди. Сега във всеки един момент всеки може да победи дори отборите, които са с една идея пред останалите.
- Ти вкара първия гол в паметния мач за Левски при победата със 7:1 над ЦСКА. Тогава беше началото на демокрацията, вече минаха повече от две десетилетия. Защо тогава се играеше много по-силен футбол, отколкото сега?
- Бяхме формирани в друго време. Израснахме в спортни училища, бяхме дисциплинирани. Тренирал съм много талантливи играчи, но дойдеше ли важен мач, се схващаха и не даваха това, което могат. Тогава играехме по-освободено, времената бяха други. Нямахме други интереси, покрай футбола. След нас още едно поколение се задържа от инерцията на социалистическия строй. Сега останаха спортни училища, колкото да кажат, че децата учат някъде. Спомням си, че по мое време успехът беше почти толкова важен, колкото и спортната част. Трябваше да си добре не само в спортно-техническо отношение, но и да имаш елементарни познания във всяка една сфера. Влагаше се не само в спорта, но и в изграждането на човека като личност. Сега чувам, че в някои спортни училища всеки час може да си навън.
- Левски направи първия милионен трансфер в България с привличането ти от Черно море. Имаше и защо – допринесе за три титли за този отбор. Сега живееш ли с носталгия по „Герена“, или разочарованието от последния ти треньорски престой там те „охлади“ към „сините“?
- Точно казано – разочарование. В Берое преминах през един подобен период на този във Верея. След това ТЕЦ 2 стана собственик. Пет години се бяхме лишавали от много неща, но когато имахме всичко, го загубих. В момента виждате, че има терени, бази, бюджет – неща, които тогава липсваха и тренирахме по селата. Заради всичко това загърбих доста хора в Стара Загора и доста съм им обиден. Отидох в Левски с идеята да променя нещо. Но след нещата, които се случиха, естествено, че остана разочарование. Винаги съм казвал, че този Левски, който видях, няма нищо общо с това, което беше като играч.
- В Левски често се сменят ръководители, треньори, футболисти, но последният трофей датира от 2009 година. Къде е проблемът?
- Проблемът е, че няма търпение. Всеки започва отначало да гради. Няма един треньор, който да е с еднаква визия за отбора или за даден играч. Не се преболедува този период, а това означава да изчакат да изградиш основите.
- Някак си много се работи на парче, няма стратегия.
- Така е, няма стратегия. Подписах тригодишен договор. Ники Костов преди мен сигурно също е подписал тригодишен договор. Но дойдоха и казаха: „стига толкова“, а ние бяхме на две точки от Лудогорец и на полуфинал за купата с Локомотив (София). От другата страна бяха Славия и Берое. Теоретично Левски бе фаворит, но те ме смениха, тъй като феновете казаха, че ще имат подкрепа, ако го няма Илиан. И това беше отговорът на двамата ръководители в онзи момент. Аз го поисках това нещо – или има подкрепа, или е по-хубаво да си тръгна, защото така отборът губи. Ако отношението към мен е негативно, по-добре да изляза от клуба, за да има подкрепа към отбора. Така се и случи. При мен всеки ден имаше декларации от фенклуба – не искаха „тенекиени титли“, а „техния Левски“. Надявам се да го имат.
- ЦСКА се трансформира макар и болезнено. Преди това като търговски дружества по този път минаха Берое, пловдивските Локомотив и Ботев, Дунав, Пирин, едва ли не цялата „А“ група. В Левски имаше ли такава опасност, когато ти беше треньор?
- Не знам. Само искам да допълня, че трябва да съм благодарен на Левски, че ми даде възможност да играя в един от двата гранда на България. Когато дойдох, имах семейна драма, изчакаха ме и ми помогнаха. Това ми даде възможност да стигна до националния отбор и до Бенфика. Беше трамплин за мен. Затова съм благодарен. Негативното е заради станалото като треньор и начина, по който се случиха нещата. Всички останали спомени няма как да ги забравя – колективът, титлите. А и времето беше различно. Радостта от победите бе съвсем различна, отколкото е сега. Сега толкова се радваме, че сме пред еди си кой отбор или пък сме били ЦСКА, а не от самото удоволствие от победата. Дали Левски можеше да стигне до подобен сценарий? Аз не бях толкова вътре в нещата, за да знам дали е можело да стигне до тези катарзиси, през които минаха ЦСКА и другите отбори. Но изглежда това е бил начинът. А дали е честен, вече е друг въпрос. Но отново има силен ЦСКА и надявам се Левски, а това дърпа и другите към тях. Рано или късно това ще се отрази и на националния отбор.
- Известен си сред феновете на Левски, че изпитваш неприязън към ЦСКА. Така ли е или просто става въпрос за чиста спортна злоба?
- Има спортна злоба. Ето къде е разликата – тогава бихме ЦСКА в един мач, а след това двата отбора заедно бяхме на дискотека. Това няма как да се случи сега. Бяхме с Данчо Лечков, с Данчо Маринов… На следващия мач пак бяхме противници. На терена всичко е нормално. Ако нямаш спортна злоба, трудно ще успееш.
- Много български футболисти играха през 90-те години в Португалия. Какво си спомняш от този период и най-вече от Бенфика?
- От Португалия имам само хубави спомени и като състезател, и в личен план – и двете ми деца са родени там. Засякохме се с Ивайло Йорданов, който беше в Спортинг. Живеехме на 5-6 минути един от друг. Там вече беше доста по-сложно да сме по-близки.
- Минаха 23 години от „златното“ американско лято. Тогава ти странно не попадна в състава. Имал ли си конфликти с Димитър Пенев? Имаш ли обяснение?
- Съжалявам. Един ден преди да заминем не само аз, а и още пет момчета, отпаднахме. Мисля, че можех да попадна, имах и качествата, но така се е случило. Сега като съм от тази страна знам, че не е лесно да направиш избор, като имаш 26-27 играчи да отсееш 23-ма. Знаете, че някои заминаха по стари заслуги, но така се е случило и нищо не можем да върнем.
- Халфове като теб, като Коце Видолов останахте извън състава – нещо немислимо на днешни времена…
- Не, има и качествени млади играчи. Важното е да дойде самочувствието, че наистина са качествени футболисти. Трудно е да се пробие. Хората много дръпнаха напред като работа, а ние сме повече с приказките. Съжалявам, че не попаднах. Можех да играя и по-рано да се развие кариерата ми, но от друга гледна точка повече съжалявам, че след това отказах да играя за националния отбор. Някакъв младежки порив ме беше подел и отказах да играя в следващите квалификации за европейското в Англия. Върнах се чак за световното във Франция, което беше глупост. С Димитър Пенев не сме се карали, за да заравяме томахавките. Просто тогава ми беше неприятно. Но решенията се взимат и после няма как да се върнеш назад.
- Кога реши, че ще бъдеш треньор?
- Когато бях на 32-33 години на остров Мадейра. Там е толкова спокоен животът. Нищо общо с напрежението и стреса, които съм изпитвал в Бенфика, в АЕК, дори и в Левски. Водех осъзнат живот на професионален футболист като режим и т. н. Е, имаше си и нормалните залитвания след мач… Тогава започнах повече да се вглеждам в работата на треньорите. Бях в Салгейрош, когато Моуриньо започваше. Тъкмо беше взел първата купа на УЕФА с Порто. С Маниш се чувахме и го питах за Жозе Моуриньо. Даже му бях казал да ми даде някакви материали. Маниш ми каза, че най-лесното е да му следи тренировките, но трябва сам за себе си да разбереш какъв футбол искаш да играе твоят отбор и тогава вече да търсиш материали, за да развиваш този футбол. Започнах да се интересувам и така станаха нещата в Черно море и всичко тръгна.
- И като играч, и като треньор започна кариерата си в елитния футбол в Черно море. Какво е за теб този клуб?
- От 12-годишен съм там и в Черно море все едно съм си у дома. Поддържаме връзка с бившите ми съотборници. Били сме толкова време заедно и сме като братя. От спортното училище също. Чувствам го като нещо много близко до мен.
- В Стара Загора феновете на Берое много те обичат, най-вече заради спечелената купа. Сега обаче си във Верея. Как приемат този факт?
- Някои не приеха, че оставих отбора, независимо, че веднъж отказах на Георги Иванов. Също на Олимпиакос в Кипър, на Ботев (Пловдив) в „Б“ група, когато дойде да говорим дясната ръка на Цветан Василев. Някои хора не са ми простили и до ден-днешен, че си заминах. Но други ме срещат по улицата, за тях съм си същият. Отношението е много добро, за което съм благодарен.
- Бяхте като братя с Цанко Цветанов, Гошо Гинчев, Мъри Стоилов, Златко Янков в тази генерация при „сините“. Поддържате ли отношения?
- С някои да, с други с времето охладняха отношенията необяснимо защо. Но така е навсякъде. Не е приятно като се връщам към спомените, но така се е случило. Надявам се малко като побелеем пак да си върнем същите отношения, но на този етап няма как. Има няколко причини, но не искам да навлизам в подробности.
- Има ли шанс националният тим, с Петър Хубчев начело, да изпълни поставената задача – класиране на финалите на Евро 2020?
- С показаното в последните квалификации мисля, че има. С Хубчев и Донков вечеряхме в Стара Загора наскоро, но нямаше много време да говорим за тези неща. Бих им казал, че е добре да знаеш как да играеш срещу силните. Но трябва да се измисли начин да се печелят точки и с по-слабите отбори. Де факто, не стигнахме до третото място заради мачовете с Беларус и с другите по-малки отбори. Това е начинът. Дисциплината я има, качеството е добро за отбора. Дава се шанс на по-голям спектър от футболисти, викаха се хора, които никой не е очаквал. Това дава шанс и на другите да работят, за да попаднат в националния отбор.
- Остана ли ти списък с мечти?
- По принцип мислим, че мечтата на даден човек трябва да е нещо извънредно голямо. Трябва да се радваме на малките неща, за да можем да постигнем нещо голямо. Постигайки малките неща, идва и голямото.