Стилиян Петров някога бе капитан на „Лстън Вила" и „Сел-тик". Кариерата на рекордьора по мачове за българския национален отбор спря внезапно през 2012 г., когато лекарите му откриха левкемия. Сега 35-годишният Петров играе отново футбол - в неделна лига.
- Стилиян Петров, вашите приятели в отбора от неделната лига „Уи-чал Уондърърс" винаги са се майтапили, че след края на кариерата си трябва да ритате за малък клуб от Шърли. Правите това от 2 месеца. Какво е отново да си на терена?
- Чудесно е да се завърнеш на него, особено след диагноза левкемия. Футболът наистина ми липсваше през тези 2 г. и половина. Заради лечението ми и силните странични ефекти на стероидите не трябваше да ритам. Затова и в началото малко се страхувах да го направя отново.
- Страхували сте се да играете футбол?
- Разбира се. Като професионалист аз наистина бях в добра физическа форма, но заради раковото лечение с толкова много таблетки и стероиди губиш мускулите си, фит-несът ти отслабва и това прави опасно връщането на терена. Трудно е да си представиш как ще реагира тялото ти.
- А как го направи?
- Първо имахме тренировъчно мачле -11 на 11, което специално заради мен бе само на половината игрище. Така не трябваше да се напрягам, както на цяло. След мачлето се чувствах много добре и един от приятелите ми каза: „Хей, изглежда, че наистина можеш да играеш с нас." Сега вече имам 7 мача и ставам с всеки следващ по-силен.
- Били сте капитан не само на „Селтик" и „Астън Вила", но и на националния отбор на България. Знаменитост ли сте за вашите съотборници, или просто Стан?
- Още от началото исках моите съотборници да се отнасят съвсем нормално с мен. Казах на момчетата: „Когато седим заедно, няма нужда да се въздържате от редовните си майтапи!" Противниците обаче знаят за мен само, че съм играл във Висшата лига и съм бивш национал на България, и това ги превъзбужда. Те ме бутат и блъскат в опита си да покажат, че са по-добри от мен. За тях е истинско предизвикателство да играят срещу мен. Но аз съм окей с това. Повишава формата ми и ме кара да се чувствам по-добре.
- Въпреки това вече не играете с футболисти като Хенрик Ларсон, Джон Карю или Ашли Иънг. Не ви ли ядосват понякога грешни пасове на съотборниците ви?
- О, да. Даже се вбесявам, но никога не забравям на какво ниво ритам. Когато играеш във Висшата лига, знаеш съвсем точно кой какво може да направи и какви качества има. Действаш така, както си тренирал с часове наред.
- Как е в неделната лига?
- В тези мачове трябва да дадеш не добър, а перфектен пас, който съотборникът ти само да насочи във вратата, а не да се чуди как да ритне топката. За такова нещо трябва да си помислил предварително. Футболът в неделната лига е, за да разпускаш и да се смееш, но аз, разбира се, искам и да побеждавам. (Смее се.)
- Значи приемате тези мачове сериозно?
- Винаги искам да побеждавам. Наясно съм обаче, че не може да става сравнение с Висшата лига. Има дупки по терена. Когато леко завали, положението става весело. Теренът е обграден от дървета без истински очертания. Това обаче няма значение за момчетата. Те идват да поиграят и след това да пийнат по бира.
- Можете ли отново да пиете бира?
- Питах лекарите си и те ми позволиха, но с норма. Понякога пийвам някоя бира или чаша вино. Трябва обаче да не вземам стероиди. По време на химиотерапията трябва много да внимаваш какво ядеш и пиеш и аз гледам да спазвам това стриктно, за да не натоварвам тялото си и черният ми дроб да страда.
- През март 2012 г. ви бе открит рак на кръвта -левкемия. Каква роля играеше футболът в жи-вота ви но това време?
- Преди диагнозата винаги е бил всичко за мен. След нея всичко се сведе до това да спечеля битката за живота си. И продължих да се боря, както преди това. Случи ли ти се такова нещо, всичко останало губи значение. Футболът, всичко. Семейството ми бе до мен. Подкрепиха ме много хора от футбола, фенклубът „19-а минута", запалянковци, хора от България. Беше невероятно. Не пожелавам на никого да се разболее така, но пожелавам на всеки, когото сполети, да усети такава подкрепа, каквато имах аз.
- Какво си помислихте, когато лекарите ви казаха, че трябва да спрете с футбола?
- Естествено, ти знаеш и преди това какво е рак, знаеш думата. Когато обаче се окажеш замесен, разбираш, че всъщност не знаеш какво е, какво е лечението, колко е трудно да се бориш с рака. Не знаеш какво означава за семейството ти и приятелите ти. В началото бях много спокоен. Просто седях. Знаех, че се случва нещо, което рязко преобръща нещата. Знаех обаче, че имам жена и деца и заради тях трябва да съм силен. Честно казано, имаме хубав живот. Спечелих определено количество пари. Когато обаче ти се случи подобно нещо, това няма никакво значение. Всичко опира до това да оживееш. Трябваше да съм силен заради себе си и най-вече заради семейството си. Защото това е битка, която можеш да изгубиш, а аз исках да съм сигурен, че ще видя синовете си пораснали и играещи футбол.
- Задавали ли сте си въпроса: Защо аз?
- Ще ви кажа нещо. След като се питах това един месец в безсънни нощи, дойдох до извода, че отговор на този въпрос няма. Да си го мислиш, е изгубено време. След като лекарите не могат да кажат защо се е случило това, как мога аз да имам отговор. Затова престанах да се питам и започнах да мисля позитивно.
- Какво правихте, за да отклонявате вниманието?
- Преминах през наистина много интензивна химиотерапия, но не престанах да работя върху себе си. В болницата бяха вдигнали ръце от мен. Бях там, за да се боря с рака, а питах дали мога да тренирам, имат ли учител по йога и други такива неща. По време на 6-месеч-ното лечение правех упражнения по анцуг, а хората ме зяпнаха учудено, когато лекар ме попита накъде отивам, а аз му отговорих: Е. все пак имам тренировка.
- Значи при вас нямаше странични ефекти?
- През въпросните първи 6 месеца се чувствах наистина във форма и нямаше големи странични ефекти или гадене и неразположение. След това обаче ми дадоха много, много, много по-силни химиотаблетки и постоянно ми беше лошо. Стероидите бяха в големи дози и качих много килограми. Това бе ужасно за мен.
- Най-лошото бе, че тялото ви се е променило?
- Не, в никакъв случай. При лечение на рак въпросните стероиди отслабват почти напълно имунната ти система. Тогава е опасно за живота ти де те посети някой, който има хрема или лека кашлица. За теб може да последва масивна инфекция. В същото време децата ми бяха настинали и затова не можеха да ме посещават. Бях настанен в стая под карантина и прекарах в нея близо 6 седмици. Не ми позволяваха да напускам помещението, защото имунната ми система бе на кота нула. И така можех да виждам синовете си само през кръглото стъкло на вратата. Това бе най-болезненото изживяване през лечението ми.
- Какво мислите сега, 2 г. по-късно, когато се погледнете в огледалото?
- Много ме ядосва начинът, по който изглеждам. Когато играеш във Висшата лига, винаги внимаваш какво ядеш, в каква форма си, пазиш теглото си и си атлетичен. При започването на лечението лекарят ми каза: Стан, чуй ме, от днес до деня, когато лечението ти ще завърши, ще се промениш и вече няма да си старият. Лицето ти ще изглежда като луна, ще напълнееш и понякога ще стоиш срещу огледалото и ще плачеш, а аз си мислех: За какво ми говори този човек?
- Кога разбрахте какво има предвид?
- След 8 месеца, през които бях погълнал много стероиди. Когато трябваше да съм 6 седмици под карантина, нямах огледало, в което да се видя. След като излязах и се изправих пред такова, наистина започнах да плача, защото това не бях аз. Имах най-дебелото лунно лице на света. Чувствах се като някой съвсем друг.
- С цялото ми уважение, сега не изглеждате вече като луна.
- За щастие, всичко това изчезна след няколко седмици и лицето ми отново стана тясно. Продължавам да вземам стероиди на всеки 3 месеца, но съм отслабнал с нови 6,5 кг.
- Означава ли това, че сте оставили най-лошото зад себе си?
- Трябва да вземам таблетки още 2 месеца и половина и след това всичко ще се нормализира. Винаги съм знаел, че първата година ще е най-тежката, но и най-важната. Тя е тази, през която всичко трябва да върви по верния път. И след като преминахме през тази година, си помислих: Знаеш ли какво-ти преодоля най-трудното, сега трябва само да имаш търпение. Започнах да водя отново децата на училище и да излизам със съпругата си да хапнем.
- Как мислите, по какъв начин ви промени ракът?
- Той променя всичко. Води те натам, където никога не искаш да отидеш. И не само теб, а и твоето семейство, защото то е част от това. Променя начина ти на мислене, какво обичаш и какво - не. Напомня ти да оценяваш малките неща в живота като да се събуждаш всяка сутрин и да целуваш децата си. Да си жив и да се смееш, е нещо, което не много хора оценяват. Но ако имаш нещо като рака или преминаваш през някакъв подобен ад, узнаваш отново какво означава просто да се усмихваш.
"Сп. Фройнде", интервюто е публикувано във вестник "24 часа"
