Боби Михайлов: Ако на Световното в САЩ имаше Фейсбук, някои щяха да са си тръгнали още след първия мач

 

 

- Много е. Четвърт век. Аз съм на 56 години, значи това е горе-долу половината от съзнателния ми живот. Спомените са живи, даже стават по-силни. Особено когато се видим с колеги, или, както сега, когато ти ми вземаш интервю по повода или твои колеги пускат старите мачове по телевизиите и правят филми. Това си остава един изключителен момент за всички нас.

 

 

- Нямаше никаква жажда за реванш. Нито лична, нито отборна. Ние отидохме в Америка за първа победа на световно първенство. Преди това България беше ходила пет пъти на световно, без нито веднъж да бие, така че това ни беше основната цел. Първият мач с Нигерия, особено през първото полувреме, беше равностоен в една голяма жега. Второто полувреме ни хванаха на контраатаки и можеше да ни бият и с повече от 3:0. Много неприятен отбор бяха. Но важното беше, че след този разгром запазихме самообладание, с много воля на играчи, на ръководство.Тогава Димитър Димков беше пресаташе и аз като капитан бях помолил всички факсове от България с вестникарските изрезки от "осанна" до "разпни го", а след първия мач направо бяха смачкали отбора, та аз тези факсове ги хвърлях директно в кошчето и не ги показвах на никого, за да има спокойствие.

 

 

- Е, със сигурност. Някои от играчите направо можеше да си тръгнат, както и в момента това действа негативно не само на футболисти, но и на всички видове спортисти, а и на цялата младеж.

 

 

- Той не можеше да бъде картотекиран, освен ако от ФИФА не бяха казали, че аз не съм в състояние изобщо да играя. Аз още от София си тръгнах с операция на лакътя, даже в деня на пътуването професор Шойлев, бог да го прости, ми направи пункция. До първия мач тренирах с налакътник и така играх до мача с Аржентина. Но не е ставало въпрос да се откажа да пазя.

 

 

- След Аржентина, когато Наско вкара втория гол и отидохме в другия поток, имахме усещането, че може да направим нещо голямо. Да, Мексико също е голям отбор, но не е Италия, макар че на практика в Ню Йорк играха почти на собствен терен. Но мачът беше равностоен и даже бих казал, че ако не беше онази измислена дузпа, можеше да бием в редовното време.

 

 

- Не бих казал. Но трябва да се има предвид, че тогава, преди 25 години, на световното ни свириха съдии главно извън Европа. Това си беше нормално. Съдийските грешки - също. Начинът на игра на нашия отбор го предполагаше - много тичане, много единоборства. Но и много техника, играчите се усещаха интуитивно на терена кога какво трябва да се направи. Това беше силата на онзи отбор - колективът с уникални играчи от световна класа.

 

 

- Димитър Пенев винаги сам си е избирал състава. Но от това, което знам, докато беше мой треньор, е, че разчиташе на хора, които никога не са го подвеждали, независимо от моментното им състояние. В това число и на мен е разчитал. Имаше един момент във Франция, когато Женжини не ме пускаше (треньорът на тогавашния му отбор "Мюлуз" - б. а.), но Пенев въпреки това ме пускаше титуляр, а аз не го подвеждах. Така беше и с всички останали. Избираше си състава, имаше нюх. За мача в Мексико той видя в Ивайло (Йорданов - б. а.) човек, който е универсален футболист и може да запуши дупката в отбрана. А извън това трябва да отбележим и головия му пас към Стоичков.

 

 

- А, той си беше окей. Голмайстор е, но в по-голямата част от кариерата си е играл по-назад. С целия си опит, с това, че е универсален футболист, нямаше много какво да му се обяснява. С Трифон, лека му пръст, с другите, аз отзад... Всички слушаха, спазваше се тактическата дисциплина и нямахме пролеми.

 

 

- Да, счупи се вратата. И то вратата, на която после хванах дузпите.

 

 

- Да. Първото полувреме на нея пази Кампос, вратарят на мексиканците. През второто бях аз, а след продълженията се падна на нея да се бият дузпите.

 

 

- Познававаме се, разбира се.

 

 

- Навремето, ако питаш мен, се готвехе чисто индивидуално. Сега, като гледаш дузпи, идва треньорът на вратарите, гледал е примерно двайсет мача назад кой как е изпълнявал от съперника, къде бие по принцип и го обяснява на вратаря. Тогава нямаше такива неща. Така че аз по време на мача гледах кой как играе, с кой крак рита, как му е по-удобно. Преценявах как би могло да бъде, но това не означаваше, че той ще я бие там. Аз винаги съм казвал, че това е игра на нерви и много добре изпълнената дузпа не оставя никакви шансове на вратаря.

 

 

- Към края на първото продължение. Беше много топло. 100 хиляди на "Джайнтс стейдиъм", от тях 90 хиляди мексиканци, образно казано. Американците и всички европейци бяха за нас, разбира се. Но буквално нищо не се чуваше освен мексиканските крясъци, така че към края на първото продължение се усетихме, че вървим към дузпи.

 

 

- За пестене и дума не може да става. Може би подсъзнателно за най-изтощените, но пак не съм сигурен. Нашият отбор беше изключително добре подготвен физически, затова нямаше какво да пестим. Целта и цената на успеха в такъв момент те вдига наново.

 

 

- Нищо освен "Бате Боби, трябва да хващаш още"... (Смее се.) Точно така си казах. Питали са ме много пъти какво съм си казал, когато си сложих кърпата на лицето и легнах на тревата. Това са ме учили и във ВИФ - казва се автогенна тренировка. Изключваш се от мача. Представяш си, че си на вълните или на риба, или просто си почиваш... Бог да го прости д-р Гевренов, съжалявам, че вече толкова хора са си отишли оттогава, ме бутна, а аз му казвам: "Докторе, остави ме на мира". Все едно ме събуди от сън. Те изпускат - аз хванах посоката на удара, после Кампос усети къде ще бие Балъков и спасява. И аз си казвам: Трябва да хващаш още дузпи.

 

 

- Нея даже я хванах. Това по принцип е доста рядко. Мексиканецът я би с все сила, но аз това го очаквах, понеже е защитник. Пак добре, че я хванах, защото можеше да мине отдолу. Уникално е усещането. Аз и сега настръхвам. Вратарят си е като индивидуален спорт в колективния. Много пъти отбори са губили заради вратари, много пъти са печелили. В този случай успях да помогна на отбора си и да отидем по-нагоре. Да стигнем почти до края.

 

 

- Не мога да кажа. Може би с най-важно значение за бъдещето. Защото после играхме четвъртфинал с Германия, бихме, отидохме на полуфинал... На онова световно изиграхме седем мача от седем възможни. Това е уникално. Но със сигурност съм имал и по-трудни мачове.

 

 

- Не мога да кажа.

 

 

- Кажи.

 

 

- Еее, тогава бях много млад, бяхме много добри, но и имахме късмет. Те имаха 20 положения и аз хванах всичко. Но имам и други добри мачове. Но победата над Мексико бе много важна. Иначе пак щяхме да се върнем в България, пак хората щяха да са доволни, но...

 

 

- Беше уникално. Със сигурност се чувствахме най-обичаните хора в България. Никога няма да го забравя. От летището по булеварда до "Васил Левски". Самолетът закъсня, хората бяха чакали 4-5 часа. Това те прави стократно по-щастлив - когато разбереш, че си зарадвал цяла една страна."

 

 

- Тогава, като бях горе-долу на 20 години, паднахме в квалификация за европейското в последната минута.

 

 

- Точно така. После се класирахме за световното в Мексико. И то с победи над европейския шампион Франция и Югославия. След това падаме в последната минута от Шотландия и не се класираме за европейското през 1988 г. После отидохме на световното през 1994 г., на европейското две години по-късно и пак на световното във Франция през 1998 г. Това доказва, че особено за малки държави като България футболът е игра на поколения. Същото е за Унгария, за Австрия, за Швейцария. При нас поколението беше уникално. 5-6 години максимум разлика между играчите, повечето играли и преди 1989 г., а след това в големи европейски отбори, със самочувствие. А тези, които играеха в България, например бековете, бяха също с много качества.

 

 

- Защото е въпрос на поколения. Не е само работа на ръководства, на клубове, на треньори, на фенове, ако щеш... Има и лична амбиция. Да искаш да печелиш титли и победи с клубния си отбор, с националния. Инерцията може би беше загубена по някое време, като сега се опитваме да увеличим основата на пирамидата. За съжаление, не постигаме резултат. Но поколенията се раждат. След 1994 г. имаше едно много яко поколение - то се класира на европейското през 2004 г. Аз тогава бях първи вицепрезидент и отговарях за националния отбор. Така че някой, като казва, че не съм класирал националния отбор на голямо първенство - класирал съм. (Смее се.) След това на два пъти имаше шанс аха да се класираме, но не стана. Защото и шансът е много важен. То и нашето поколение беше на сантиметри от това да не стане това, което стана. Последна минута, Костадинов - ако беше излязъл ударът му в аут, сменят треньора, започват подмладяване, разформироват отбора...

 

 

- Основно говорим за българските футболисти, за поколенията след нас, особено за последните няколко години - интернет, телефони, социални мрежи... Всичко е лично. Желанието да тренираш, да се бориш, да си извоюваш титулярното място на поста, за който си определен. Голямо значение има и как се тренира в клубовете, защото нашите играчи според мен не са достатъчно добре подготвени физически, което е напълно недопустимо. Може да не си най-талантливият, най-техничният, но когато си подготвен физически, имаш някакви шансове. Очевидно момчетата искат, но им тежи националната фланелка.

 

 

- Критиките например. Явно са по-нежни души. Нас са ни критикували много повече, при положение че имахме успехи. Няма да забравя един мач, в който не ни казваха имената. С Финландия, бихме 2:0.

 

 

- Няма значение. Не е толкова важно. Лека му пръст, фамозният коментатор Мичмана (Николай Колев - б. а.) така говореше по телевизията - номер 3 подава на номер 7, той центрира към номер 9 и той вкарва. Така беше преди 25 години, но сме издържали. Вярно е, че тогава нямаше толкова много медии, нямаше толкова много разбирачи.

 

 

- Аз съм президент и трябва да си върша работата. Не съм обиден, макар че имам поводи и за това. Давам интервюта, когато има повод. На другия ден след мача с Косово се явих на пресконференция, защото имаше повод - давахме топки децата да играят. Това е важното, а не кой на кого е обиден. А защо е паднал националният отбор, е работа на треньорския щаб, а не на президента на футболния съюз.

 

 

- Първо, искам чрез вашата медия и лично чрез теб да благодаря на Краси Балъков, че се съгласи да поеме националния отбор в този труден момент. Много беше кратък периодът, в който трябваше да намерим треньор, както и после той да се съгласи. Това са две различни неща. Много играчи излязоха от строя, особено Бодуров. С него нямаше да стават такива неща отзад.