Сред големите български футболисти има и големи мъже. Такива като Ивайло Йорданов. Той и Любослав Пенев са примерите, че с корава воля и несломим дух се печелят най-трудните победи, когато съперникът е в теб и те унищожава отвътре. Така Пенев пребори рак на тестисите през 1994 г. и после стана голмайстор на Испания. Три години по-късно Йорданов разбра, че страда от множествена склероза, но и с това хронично заболяване на мозъчните клетки той стана футболист на годината през 1998-а. Едва ли някой друг знае по-добре от него как футболът и болестта съжителстват в един организъм.
- Как се чувствате, г-н Йорданов?
- Чудесно! Слънце, хубаво време, пролет - всичко се събужда за живот. Как човек да не се чувства добре?
- А здравословното ви състояние как е?
- Да чукам на дърво - добре съм.
- Как реагирахте, когато разбрахте за болестта на Стилиян Петров?
- Останах без думи. Как да реагираш по друг начин? Чудиш се как е възможно...
- При него не се ли повтаря по някакъв начин вашата съдба - капитанът на националния отбор се разболява в златните си години?
- Не е повторение, а съвпадение. Случва се, това не може да се избегне. Случва се на толкова много хора, за повечето обаче не се разчува. Но ние, покрай футбола, нали сме известни - веднага се гърми.
- От една такава новина излиза, че животът на футболиста не е толкова сладък...
- Да, шири се мнението, че футболът осигурява безметежен и благ живот. Виждате обаче и какво може да ти донесе. Животът на футболиста не е само цветя и рози. Никой не е застрахован. За съжаление. Стресът и напрежението са огромни - не само в мачовете, а във всяка тренировка, във всяка крачка. Не казвам, че това е причината някой да се разболее. Но влияе. Хората казват - футболистите изработват много пари. Но си изработват и такива неща... Случва се на все по-млади хора. Виждате - припадъци, инфаркти, болести... Много е коварно, гадно. Не знам какво да кажа. Ние сме си избрали професията и не искам сега да се оправдавам. Всеки си прави избор и си носи кръста.
- Вие сте с множествена склероза от 1997-а. Как болестта промени живота ви?
- Ами как... Видях кой ми е истински приятел. Защото, когато имаш всичко и си на върха - приятели много. Знаете поговорката - приятел в нужда се познава. Аз тогава разбрах кои са истинските приятели. На кого мога да разчитам в живота. Малко неприятен, направо гаден начин да го разбера.
- Как се научихте да живеете с болестта?
- Свикваш, приемаш го като факт. И продължаваш да живееш с това нещо. Съобразяваш се с него. Надявам се, че Стилиян може да се излекува напълно. И ще се излекува, той ще води напълно нормален живот след това. А при мен е хронично заболяване. Който е запознат, му е ясно за какво става въпрос.
- То промени начина ви на живот, нали?
- О, разбира се. Имам назначено лечение в Португалия и ще го спазвам, докато съм жив. Слагам си инжекции всеки ден. Като диабетиците, които си слагат инсулин. Добре стана, че покрай мен повече хора в България разбраха, че съществува тази болест и може да се живее с нея. Тъжно, направо трагично е, че лечението - а то дори не е лечение, а поддържаща терапия - тук не се поема от здравната каса. Нямам думи, това е... античовешко!
- Ако не бяхте футболист, щяхте ли да имате възможност да си осигурите тази терапия?
- Силно се съмнявам. Лечението в Португалия, където аз го започнах, е безплатно. Колкото и да е “зле” страната и да е на опашката по различни показатели в Евросъюза, се грижи за хората си. А тук болните, освен с болестта, трябва да се сблъскват и с абсурди и пречки на всяка крачка. Тъпотия голяма!
- Имали ли сте трудни периоди след поставянето на диагнозата?
- Имал съм и това е нормално. Човек пада психически повече, отколкото физически. Аз се държах благодарение на хората около мен. Ако нямаш никой, не знаеш как ще мине, какво ще направиш. Щастлив съм и благодаря на Господ, че имах точните хора, които ми помогнаха.
- Какво си спомняте от момента, в който ви казаха за болестта?
- Помня го като бял ден. Беше на стадиона в кабинета на лекаря на Спортинг. Човекът със сълзи на очи ми каза, че с футбола приключвам. Множествена склероза! За първи път чух такава диагноза. Не знаех дори, че съществува това нещо. Хората бъркат склероза с множествена склероза. А то е различно. Де факто аз не знаех за какво ми говори. Сигурно затова повече от категорично му заявих, че на следващата година има световно първенство във Франция и аз ще играя! Тогава може би съм разсъждавал първично. Сигурно защото не знаех за какво става въпрос. И това беше по-добре за мен.
- Но не се отказахте от футбола.
- Как ще се откажа? Започнах лечението веднага. Почивах близо 4-5 месеца. Не ми даваха да тренирам, дори да се затичам. Но после започнах лека-полека и пак заиграх.
- Станахте и футболист на годината.
- Даже направих най-силната си година. Защо обаче трябваше да се получи по този начин?...
- А когато се отказахте, заради болестта ли го направихте?
- Може би това беше една от причините. Бях вече на 32. След като станах шампион на Португалия през 2000 г., реших, че следващата ще е последната. Няколко сезона, с много воля и с голям инат, играех въпреки всичко. То е като да пикаеш срещу вятъра.
- Сигурно са ви съветвали да се откажете веднага.
- И да ме съветват, и да не ме съветват, аз решенията си ги взимам сам. Ако слушах лекарите, трябваше да спра още през 1997 г. Тогава лекуващият искаше да ми слага една много тежка доза. Но му казах, че ще играя още, и той се съобрази. Дали е било правилно - не знам. Правил съм и грешки, но не съжалявам.
- Изпитвали ли сте страх от болестта и от смъртта?
- Разбира се. Всеки се страхува от нещо, колкото и да се прави на безстрашен. Знаете ли кое беше най-гадното? Може би преди да ми поставят диагнозата. Какви ли не прегледи минах, докато разберат какво ми е. Има ми нещо, а никой не знае какво е. За всички болести на тоя свят ме проверяваха. Почна се от съмнения за прищипан нерв от катастрофата, която бях претърпял по-рано. Последният професор гледа една дебела папка с изследвания, накрая вдигна палеца и каза - нагоре! Ще изследваме главата. Само там не бяха ровили. И на магнитния резонанс се видя за какво става въпрос. А в това време, като си погледна детето, си мисля, че утре не знам къде ще съм, какво ще съм, дали ще съм до него. Това беше най-тежкият момент.
- Ако имате възможност да кажете две изречения на Стилиян, какви ще са те?
- Горе главата, момче! Това ти е най-важният мач, бори се!... Майната му на футбола, не е всичко на света. Отсега нататък приоритетът му е единствено да се оправи. И като се оправи, да се върне. А той ще се върне. Гарантирам! Ще го преодолее и ще радва феновете.
- Питали ли сте се защо точно на вас се случи?
- Милиарди пъти съм се питал. И нямам отговор... Случва се така, че съдбата ни поставя проблеми, които трябва да решим, за да продължим напред. Животът ни изпитва без милост. Това е. Борба всеки ден и за всеки ден.
