Легендата на украинския футбол Алексей Михайличенко, който уважи 50-годишнината на Христо Стоичков, даде ексклузивно интервю за предаването "Код спорт" по TV+. Кариерата си започва през 1981 г. в славния Динамо (Киев) на Валери Лобановски, където играе девет сезона. С киевчани печели три шампионски титли от първенството на бившия Съветски съюз и три купи на страната. През 1988 г. е избран за Футболист номер 1 на Съюза, като в същата година е четвърти в класацията за “Златната топка”. През 1990 г. преминава в Сампдория, където е съотборник на Джанлука Виали и Роберто Манчини. С клуба от Геноа ликува с титлата на Италия. Година по-късно - през 1992, вече е част от “Глазгоу Рейнджърс”. За пет сезона четири пъти печели шампионата на Шотландия и три пъти купата на страната. Европейски вицешампион през 1988 г. с отбора на Съветския съюз и олимпийски шампион от игрите в Сеул’88.
- Спомняте ли си последния път, когато бяхте в България?
- Разбира се. Това беше много отдавна, още с юношеския национален отбор. Често идвах и с Динамо. Много добре познавах България. Помня дори последния път. Играхме на стадион „Васил Левски” приятелски мач между младежките отбори на България и Украйна, така че познавах добре и страната ви и играчите ви…
- От кога трае любовната връзка между вас и Динамо (Киев)?
- Осъзнатата ми връзка с Динамо започна след 6-годишна ми възраст, а от 10-годишен съм в школата на клуба. Аз съм киевчанин, динамовец, така че повече от 40 години трае тази любов.
- Трудно ли е да се прави футбол в Киев предвид обстановката?
- Разбира се, че е е трудно... Не може да се изолираш и да бъдеш извън тези проблеми, когато цялата държава живее с това. И то не е само за футбола, а е свързано с целия живот в страната, в политиката, в бизнеса. Не е лесно. Виждаме, че футболът сега се променя, и за съжаление, не към добро. Тази година имахме 14 клуба във Висшата лига, в следващата ще са 12. Но най-важното сега е футболът да оцелее в Украйна. И смятам, че това ще се случи.
- Кой е най-големият ви успех?
- Да, провървя ми, но не на мен. Тези титли са на отборите, с които съм бил. И това е много важно. Защото аз не съм тенисист, не съм атлет, не мога да спечеля сам. Това съм го направил заедно с отбора. Ето още като дете, 15-годишен, станах шампион, после като пораснах станах шампион на Съветския съюз, на Италия, на Шотлания, спечелих злато на Олимпийските игри. Но на мен определено ми провървя, защото съм бил в отбори, които са печелили първенствата. Ето вчера пристигнах за юбилея на Христо и веднага ме попитаха за мача Самдория - Генуа, където също преди 25 г. станахме шампиони. За първи път! А ми казва Бенериво: “Ти след това стана шампион и в Шотландия”. Казвам: “Да, да”. И питам: “А знаете ли защо вие не станахте шампиони”? И веднага си отговарям на въпроса: “Защото аз не съм играл във вашия отбор”!
- Споменахте Самдория. Тръгнахте си от Генуа, но не съжалявате ли, че не останахте?
- Да, именно за този край на престоя ми в Сампдория си говорихме. Но не може да се съжалява за всичко. Просто така се стекоха обстоятелствата. Аз съм благодарен за онези години и изживяното тогава. Но да се съжалява за нещо - не си струва, защото животът диктува всичко.
- Финалът в Лондон - можеше ли Сампдория да го спечелили, а не Стоичков и Барселона?
- Не „можехте ли”, а щяхме да го спечелим. Но разбира се, това е шега. Никой не знае... В моя живот съм имал страшно много финали. За съжаление финал за купата на шампионите или лигата на шампионите – не съм имал. Иначе имам участия в суперкупата, във финалите на европейско първенство, олимпийски игри... Но купата на шампионите е един от малкото финали, които минаха покрай мен.
- Защо сте тук? Познанството със Стоичков ли е причината да уважите поканата му?
- Много отдавна се познаваме - футболисти сме, знаем се. Дори не мога да си спомня да сме играли един срещу друг. Но имаме много общи приятели, срещаме се по различни тържества. Ако не се лъжа, се срещахме неотдавна на жребия за световното първенство. И ми е много приятно да прекарвам времето си със Стоичков. Освен това отлично помня времето, когато той играеше за националния отбор на България, световната купа в Щатите. Спечели “Златната обувка”. Помня уникалния футбол, който демонстрираше в Барселона под ръководството на Кройф. Знаете ли, всеки футбол, всяка страна, си има лице. И и в онзи момент лицето на българския футбол за мен беше Стоичков.
- Спокоен сте на терена, това контрастира със Стоичков... Истина ли е?
- Абсолютно не. Разбира се, с възрастта ставаш по-мъдър не само като футболист, но и като човек. Имал съм в кариерата моменти, когато съм бил доста избухлив, за съжаление. Първият път ме изгониха, когато играех още в детските отбори. Тогава топката попадна в съдията, който през цялото време отсъждаше нарушения срещу нас. Позволих си неприлични думи и той веднага ми показа червен картон. Но с годините станах по-сдържан и овладяните емоции преобладаваха.
- Кога ще видим отново такова поколение в Украйна?
- Знаете ли, футболът, както и целият живот не търпят празнота. Преди това имаше Блохин, Нищенко, Буряк, Гримеев. После дойде следващото поколение - Заваров, Беланов, Земляненко. Дойдоха след това Шевченко, Ребров. Затова мисля, че всичко е кръговрат. Задължително ще дойдат следващите изявени футболисти, отбори. Силно вярвам в това.
- Връщам ви в 1988 година. Как издължахте на това напрежение? Стигнахте до финал на европейското първенство и спечелихте злато на олимиадата в Сеул?
- Да, годината беше феноменална за мен и за съотборниците ми. Дори на края на 1988-а ми беше тъжно, че свършва. Защото не усещах умора. Толкова много бяха положителните емоции, носех се по вълната. Не бих казал, че ми е било леко, но много приятно. Макар че следващата година, началото на 1989-а, направих и първата си операция. Така че натоварването си каза думата. За всичко в един момент се плаща.
- Следите отборите си, в които сте играл? Какво се случва в Глазгоу Рейнджърс?
- Рейнджърс тази година се върна във Висшата лига, което може да се отбележи като актив на клуба. Стигна и финала за Купата на Шотландия, където победи на полуфинал Селтик. За мен това вече е много добра новина. Обичах много Глазгоу, все пак там прекарах пет години. Копия няма, но онзи отбор с нещо ми напомняше на киевското Динамо - бяхме много задружни, заедно преживяваме всичко. Затова желая всячески успехи и на Самдория, и на Глазгоу Рейнджърс, и на киевското Динамо! Винаги се вълнувам все едно, че още съм на терена.
- Защо всички харесват английския футбол?
- Не бих казал, че това сега е типичният британски стил на игра. Вие забравяте онзи период, в който в тима можеше да има само трима чужденци. Тогава всеки отбор си имаше нещо свое, а чужденците само по нещо добавяха. Но за мен сега от британския стил остана само безкомпромисност, физика, мъжка борба. Там зрителят е възпитан така, че няма да позволи да се играе нечестно - нито на съдиите, нито на футболистите. За мен британският стил е джентълментски, труден футбол.
- Имате двама сина, големият не се занимава с футбол, а малкия ще го насочите ли към любимия ви спорт?
- Големият е на 33, а малкият на 12. Майката е една. Не съм си поставял подобни цели. Малкият никога не ме е виждал да играя, само е слушал. Те сами трябва да си изберат пътя. Но не им се получава, няма какво да си слагам грехове. Според мен трябва безумно да обичаш футбола и да имаш талант. Няма ли го това - моите желания, моите наставления, моите опити да ги науча, няма да дадат никакъв резултат. Затова футболът трябва да е в сърцето ти. Трябва да се родиш с него, да го носиш...