Красен Крален е роден във Варна. Завършил е Медицинския университет в морската ни столица. Специализирал е мениджмънт на политически кампании в университета на Южна Каролина, САЩ. Бивш собственик на две от големите медийни интернет компании -„Алтернатив медия груп” ЕООД и „Уеб медия груп” АД. Бивш национал по лека атлетика и рекордьор на България на 20 000 м за юноши старша възраст. Бронзов медалист на балканския крос през 1986 и 1987 г. Президент на футболен клуб „Черно море”от 1998 до 2001 г. и от 2003 до 2007 г. През 2014-а е избран за председател на сдружение Спортни клубове „Черно море”.
Доколко министерското кресло променя дадена личност, г-н Кралев?
– Надявам се този въпрос да е единственият в това интервю, на който да не мога да ви дам пълен отговор, защото считам, че аз не съм се променил. Разбира се, наясно съм, че дали наистина е така най-точно могат да кажат хората, които са близо до мен. Тяхната оценка е мeродавна. Във всеки случай властта категорично дава своите изкушения. И трябва ясно да определиш кои са моментите на уважение към твоята личност и кои към институцията, която представляваш. Да го направиш точно и без поддаване на емоции или влияние, когато с някаква цел се опитват да те вдигнат на „въздушни възглавници“.
Най-трудното за вас в ръководенето на българския спорт?
– Най-тежко усетих бремето на отговорността. От самото начало бях наясно, че една грешка може да провали усилията на целия екип и на кабинета. И да не се случи нещо подобно, да няма тежки драми и проблеми, ми помогна обстоятелството, че имах солиден опит в областта на спорта. Станах министър вече като човек не само с изградена репутация, но и състоятелност също. Не знам как ще ви прозвучи, но в българското общество тази тема е една от любимите, когато стане дума за това кой как влиза и излиза от властта. Затова си позволявам да го отбележа. И всичко това на мен ми помогна да се съхраня като личност. Профилът за поста също беше на моя страна – имам медицинско образование, което в днешния елитен спорт и борбата с допинга се явява плюс. Безценни са и „лекциите на живота“ от времето ми на шеф на футболен клуб „Черно море“ в най-страховитите години за обществото ни след промените. Помогна ми и това, че се занимавах в миналото с елитен спорт. Без този опит реално един дълъг процес на адаптация беше неизбежен. А аз имах възможността и самочувствието да вляза „на скорост“ в нещата.
Огромният ви опит в пиара и рекламата само плюс ли беше?
– Помагаше за адекватни реакции в кризисните моменти, които са неизбежни за всеки един министър и неговия екип. Също и по-добре да презентирам както успехите на министерството, така и на по-малко популярните спортове. Неслучайно избягвах пресконференциите и говорех пред медиите на събития за ситуацията във въпросните по-малки спортове. Опитът в пиара ми помогна също да преодолея огромното разочарование от това, че три медии, които апропо вече останаха две, изключително тенденциозно отразяваха дейността на министерството. И не на последно място – плюс за мен беше и фактът, че бях свикнал да боравя с бюджети като този в министерството. И да мога спокойно и с точна преценка да разпределям средствата, за което трябва абсолютна прецизност и познаване на материята.
Хипотетично, ако нямаше лимит, какъв бюджет за българския спорт щяхте да поискате?
– Преди да искаме каквито и да било големи пари, трябва да сме сигурни, че сме изградили оптималната система. Не може да заложиш хаотично средства за десетки пера в бюджета, а парите впоследствие да се използват неефективно. И в същото време да искаш успехи. Няма как да стане. Това е вид бумеранг, който неизбежно се връща да те помете, като създаде куп проблеми и скандали. И най-неприятното – да разбие чрез съмнения системата на финансиране.
Доколко ви стигнаха парите за реализирането на проектите и въобще финансирането на спорта?
– След две години работа с чиста съвест и открито лице мога да отида при премиера и да декларирам, че сме направили всичко възможно да изцедим всяка стотинка от бюджета. И да гарантирам, че всяко перо отива по предназначение. Държавата реално помогна и в трите основни стълба на спорта – нормативната уредба, инфраструктурата и промяната на системата за финансиране на спорта, която беше наложителна. Финансирахме строежи и ремонти на 31 обекта в 15 населени места. От тях 22 сме приключили, а девет още са в период на изпълнение. Приходите на Националната спортна база за 2016-а са увеличени в сравнение с предходната година с близо милион и половина лева. В проценти – около 30. Залите „София“ и „Фестивална“, „Арена Бургас“, „Белмекен“, стадионите „Васил Левски“, тези в Русе, Варна и Горна Оряховица… Това са само част от обектите, в които инвестирахме сериозни средства. И не по-малко важно е, че без много шум продължаваме да го правим. Например, подменя се в момента тревното покритие на стадиона в Ямбол. Предстои същото и в Хасково. Движим се по план и без закъснение от графика.
Промяна на системата за финансиране на спортните организации е болезнена тема. За някои федерации тя е от категорията „непопулярни мерки“, защото вече четвърт век родният спорт минава за една от най-закостенелите структури. Споделяте ли това мнение?
– Не искам да коментирам миналото. Темата е колкото дълга, толкова и отлагана като генерални промени по обективни и субективни причини. Да, тя е болезнена, но и неизбежна. Редуцирахме броя на финансираните федерации на база конкретни критерии за постижения, като по този начин се увеличи бюджетът на спортове, които завоюват успехи и имат социално значение.
Дълги години имаше основателно недоволство, че най-популярният спорт футболът е пренебрегван от държавата. Така ли е още?
– Не, промяната е факт – съвместно с БФС през 2016-а за първи път създадохме и стартирахме Програма за развитие на детско-юношеския футбол с бюджет от 1 милион лева. А за 2017-а разчетите предвиждат увеличение с 15 процента.
По традиция екипите на всеки спортен министър преминават през полемики с лидери на организациите на хората с увреждания.
– Наясно съм с това. И предпочитам, вместо да го коментирам, да отговоря с нова програма за развитие на спорта за хора с увреждания, която направихме още в началото на 2015-а. Приемам я за един от най-големите ни успехи през двете ми години като министър. Философията на тази програмата не е битката за повече медали, а разширяване на кръга за финансираните спортове за параспортисти и да направи спорта по-достъпен за хората с увреждания. Спрямо 2015-а увеличихме бюджета на програмата с близо 20 процента и за първи път финансирахме федерации извън Българската параолимпийска асоциация. Това е отговорът ми на този въпрос.
Какъв бюджет трябва на България днес, за да си върне позициите в световния спорт?
– Едва ли някой може да каже дори с приблизителна точност. Зависи от целите – дали ще се търси бърз растеж, ако, разбира се, такъв въобще е възможен на сегашния етап. За пиков резултат като от „Сеул ‘88“ с десет олимпийски шампиони и 35 медала е необходимо поне десетилетие да се инвестират по стотици милиони в родния спорт. Но това не е реално.
А кое е реално?
– Методично увеличаване на средствата за специализирани спортни училища, на спортната инфраструктура по общините и за тотално навлизане на науката в спорта. Било като министър или не – твърдо съм решил да продължа да работя за каузата по намиране на средства за създаване на научен спортен център. И в него да се обединят усилията на учени от спорта и от медицината, за да получават нашите състезатели адекватно и модерно обезпечаване на подготовката, както в повечето развити държави.
Най-трудния казус за вас като министър?
– Казусите са два – с футболния ЦСКА и с Българската федерация по шахмат. И в двата случая има сблъсък между морала и закона. А известно е, че невинаги законното е морално, моралното – законно. В този случай ми костваше много нерви да пренебрегна личното си мнение и отношение и да се придържам стриктно към буквата на закона. Такъв беше впрочем и съветът на премиера Бойко Борисов, който ми помогна в тези два казуса.
Вие сте министър в оставка. За какво не ви стигна времето?
– Един мандат е планиран за 4 години. Когато бягаш на 10 км, ти тактически си разпределяш силите за цялата дистанция. И ако те спрат на петия километър, е нормално постижението ти да се окаже по-слабо. Най-много съжалявам за Закона за спорта – забавихме го, за да изслушаме всички институции, чиято дейност е под регулацията му. Искахме да стане максимално добър и адекватен на исканията. И стана наистина такъв. Затова очаквам парламентът да има възможност да го приеме през следващата година.
От какво най-вече сте разочарован през тези две години?
– От темпа на работа на държавната административна машина. Свикнал съм на динамиката на частния бизнес. Въпреки че разбирам – работата с публични средства изисква прецизност, тотална прозрачност и много специалисти по веригата да прегледат дадено решение, преди то да влезе в сила. А това безспорно забавя и често изнервя. Трудно приемах и хейта, омразата и злонамереното заяждане. Те винаги са ме отблъсквали и няма как да свикна с тях или да ги оправдая.
В „сезонната работа“, както сам наричате министерския пост, общувахте директно с много спортни звезди. Впечатлението ви?
– Опознах от близо много от тях. Изключителни личности! Уникални не само като състезатели. Разделям ги на две групи – легендите и действащите в момента по арените. С настоящите ни асове ми беше най-вълнуващо, защото в моя стил на работа ми импонираше да съм близо до тях. Преживявах и обсъждах не само състезанията, но и всичко около подготовката им. Настоящите ни лидери в спорта са едно много по-различно поколение от тези в миналото и са ми адски интересни. А от легендите най-добро впечатление имам от Любо Ганев, Вальо Йорданов, Мария Гроздева, Катя Дафовска, Мишо Таков… Спирам дотук, за да не пропусна и съответно обидя някого. Много са. И всички те са изключително добри хора на първо място. Здраво стъпили на земята и знаещи, че славата и публичността са повече отговорност, отколкото привилегия. Впечатлен съм силно и от патриотизма на Кубрат Пулев, на Христо Стоичков, на Ивет Лалова. Тези три личности най-вече вдъхновяват днес българина за успехи. За вярата, че той може да побеждава въпреки всичко.
Интервю на Владимир Памуков, "Труд"
