19 април 2012 г. на полуфиналите на дбата европейски клубни турнира - Шампионска лига и Лига Европа, мерят сили германският Байерн, английският Челси, португалският Спортинг и 5 испански тима, сред които "извънземните" Барселона и Реал. На същата дата, но точно преди 45 години, в голямата осморка на Европа са същият този Байерн, законодателят на световната футболна мода през 60-те години Интер на магьосника Хеленио Херера, двата шотландски гранда Селтик и Рейнджьрс, чехословашкият Дукла Прага, белгийският Стандард и... два български отбора - ЦСКА (КЕШ) и Славия (КНК).
Днес това звучи като фентъзи, но е неоспорим факт, който има своята предистория на 8 март 1967 г., когато белите отстраниха трети съперник в турнира за КНК по добре отработена схема - убедителна победа на нула в реванша у дома. Този път поредната жертва (пред 48 000 на националния стадион!) бе швейцарският Сервет, воден от треньорското светило Бела Гутман. България вече имаше своя първи полуфиналист в континенталните надпревари. Седмица по-късно, на 15 март, 26 000 на "Армията" бурно приветстваха гола с... нос на Митата Якимов за победното 1:0, елиминирало северноирландския Линфийлд след 2:2 8 Белфаст.
Тимът от "Овча купел" остана в историята и като първия български тим, играл на полуфинал, макар и само два часа по-рано от ЦСКА, който гостуваше на същия този 19 април 1967 г. на митичния "Сан Сиро" на Интер. Мачът с прославените италианци бе залегнал в програмата на едва прохождащата българска телевизия и това отне възможността "Васил Левски" да се напълни до от-кат за домакинството на Славия. Но и тези 32 000 по трибуните на националния стадион за двубой на белите са нещо непостижимо за клубните стандарти на добрата стара Славия в днешно време. Съперник беше тогавашният световен рекордьор по шампионски титли Рейнджьрс с петима шотландски и един датски национал в редиците си, който на осминафиналите изхвърли от турнира действащия носител на купата Борусия (Дортмунд). Сблъсъкът с гиганта от Глазгоу бе като скок в тъмното -без никакво предварително разузнаване на съперника и други приоритети за белия клуб -борбата за първото място в първенството и... Купата на Съветската армия. Жребият пък наруши добре работещата стратегия - равенство или минимална загуба като гост в първия мач и щурм към вратата на. съперника в София.
Предводителят Добромир Ташков разполагаше обаче със състав, изграждан в продължение на три сезона, стигнал три пъти поред до бронзовите медали в шампионата. В него изпъкваха един от най-добрите десни бекове във футболната ни история Александър Шаламанов-Шами, вратарят Симеон Симеонов-Мони и нападателят Александър Василев-Чоко, който би направил още по-гръмко име във футбола, ако няколко месеца по-късно, малко преди да премине в ЦСКА, не бе починал внезапно при уж безобидна операция от сливици.
В първия двубой с шотландците Мирко Ташков се реши на твърде необичаен ход - застана не край тъчлинията до скамейката на своите, а зад Вратата на съперника, за да надъхва отблизо нападателите. Те обаче, след като стигнаха до няколко мелета, се скъсаха да пропускат. В един момент на гостите помогна и скандалният съдия Тофик Бахрамов (същият онзи, зачел гол фантом за Англия на финала на световното първенство през 1966 г.), който не свири дузпа за белите. Тогава Михаил Мишев, наричан във футболния ни фолклор Горнобанския кмет, го подгони на игрището с думите: "Върни кожусите". По-опитният тим стигна до своето с гол 8 31-ата минута след недобро отбиване на топката от Мони Симеонов и суетене на бялата отбрана.
В реванша на "Айброкс" на 3 май пък се стекоха 70 000 екзалтирани зрители, а гостите не стигнаха до нещо повече от второ 0:1 главно заради предпазливата си тактика.
Славия заслужи адмирации срещу шотландския колос, но ЦСКА, който тъкмо излизаше от първата тежка и мъчителна криза в историята на своето съществуване благодарение на свежа млада кръв и новия старши треньор Стоян Орманджиев, бе на прага на сензацията на десетилетието 8 европейския футбол и предизвика истински фурор на континента. На "Сан Сиро" излязоха десетима от славната единайсеторка на нерадзури-те, която спечели втора поредна евротитла на 27 май 1965 г. с 1:0 срещу Бенфика -вратарят Сарти, Бургнич, Гу-арнери, факети, Бедин, Пики, Жаир, Мацола, Суарес и Корсо. Една добре смазана машина за икономични победи, при която гол за 1:0 бе равносилен на победа. ЦСКА обаче на два пъти успя да стигне до почти немислимото 1:1 и капитулира едва при третото 1:0 за тима от Милано на неутралната... италианска земя.
Още в 32-ата минута на първия двубой армейците останаха с 10 души на терена заради червения картон на мургавия Кирил Райков извършил груб фаул срещу звездата Луис Суарес. В добавка Интер стигна до попадение на Факети в самия край на първата част u сметна, че u този път си е свършил работата. В средата на второто полувреме Никола Цанев не успя да разбие стената при изпълнение на фаул, но веднага след това шутът му намери пролука към мрежата. Интер се хвърли в яростни атаки и... нищо. На именития тим не помогна и невижданото за онези времена петминутно продължение на рефера.
Във втория двубой седмица по-късно на пръскащия се по шевовете „Васил Левски" сценарият се повтори - първи гол на факети и изравнително попадение, този път на младока Радлев. И за да е приликата пълна, Цанев пак прати топката във вратата на Сарти от фаул, но съдията този път не призна гола - бил отсъдил непряк свободен удар. Да играем баража в Болоня, където уж мразели интеристите, си бе чиста идиотщина на футболните ни ръководители от онова време. Или пък нещо друго - за спомен от епичните сблъсъци Интер "подари" на червените супермодерен за времето си автобус "Барейрос", потрошен с камъни от хасковски фенове 11 години по-късно. Така финалът на български тим в евротурнир се оказа мираж - може би завинаги. Времето вече далеч не е наше, като пропастта, разделяща ни от колоси като Интер, става все по-голяма...
Епилогът на лудата пролет на 1967 г. за червени и бели? Няколко седмици след евроепопеите Славия така и не успя да стигне до бленуваната шампионска титла заради домакинско 1:1 в 28-ия кръг срещу големия си конкурент -пловдивския Ботев, а червените, въпреки че попаднаха в голямата четворка на Стария континент, завършиха извън... челната четворка в българското първенство.
Чудо ли бе онова, което се случи на този ден точно преди 45 години с българския клубен футбол? Сигурно пръст е имала и съдбата, но има и закономерности, неподвластни на волята на случайността. Точно сезон 1966/67 г. претендира за най-интересния във футболната ни история - никога досега или по-сетне разликата между първия и последния 16-и тим не е била само 17 точки.
Предпоследният Дунав Русе отпадна от групата с цели 9 победи, а канарчетата станаха шампиони с... 13. Всеки можеше да бие всеки. Ботев Пд допусна 4 попадения само веднъж - в Русе, където мачът между двата тима завърши 4:2 за домакините, които в онзи момент бяха изпаднали и на теория. Есенният лидер Локо Сф без сътресения в състава или около треньорския пост финишира на последното място в пролетното класиране с 9 загуби в 15 мача. И още нещо забележително - в 5 поредни сезона България имаше 5 различни шампиона, а неизвестността на всички етажи в подреждането траеше до последния кръг. След деветте поредни титли на славния ЦДНА на предводителя Крум Милев еднополюсният модел бе разбит, а серията започна през 1963 г. с първото място на провинциален тим - пловдивския Спартак, и продължи с триумфите последователно на Локо Сф, Левски, ЦСКА и Ботев Пд.
Вътрешната конкуренция раждаше качество, а и евро-турнирите бяха все още в своята романтична фаза, в която невинаги печелеше онзи, който има повече пари. Желязната завеса пък помагаше на отборите от Източния блок да не бъдат обезкръвявани откъм таланти за сметка на богатите клубове от Запада. Освен това България имаше своето златно поколение футболисти, които стигнаха до петото място на европейското първенство през 1968 г., а олимпийският ни тим взе среброто на игрите в Мексико през същата година.
И така, 19 април 1967 година остава в историята като паметен ден за българския футбол. Два родни отбора на полуфинал в Европа. Това наистина е забележително!
