Докато цяла Англия следеше под лупа борбата за титлата между „Челси" и „Манчестър Юнайтед", един от най-обичаните и успешни отбори 6 света лека-полека се завръщаше към традиционните си ценности, традиционната игра и традиционните резултати. „Ливърпул", който преди 20 години бе абсолютен лидер по титли на Острова и чиито фенове твърдяха, че конкурентите могат да ги достигнат след няколко поколения, вече реално изгуби историческия си връх. Успехът на „Юнайтед" в дербито на „Олд Трафорд" направи тима на Сър Алекс Фъргюсън недостижим, което на свой ред гарантира рекордната 19-а титла. Въпреки това на „Анфийлд" бъдещето изглежда розово. Завръщането на месията Кени Далглиш на мениджърския пост сложи началото на един от най-драматичните обрати за „Ливърпул" в последните години, съпоставим само с онзи луд финал в Истанбул.
Докато се люшкаше в пост-Бенитес турбуленция в постоянни организационни проблеми покрай вече бившите собственици Хикс и Джилет и в невъзможността на средняка Рой Ходжсън да осъзнае, че е начело на петкратен европейски шампион, клубът от Мърсисайд достигна дъното. Буквално. Малко преди Коледа никой не вярваше, че червените ще допълзят до горната половина на класирането, нещо повече - мнозина предричаха изпадане на „Ливърпул" по сценария на „Лийдс" отпреди няколко години. Тогава йоркшърци достигнаха полуфинал в Шампионската лига, но пропуснаха участие в най-комерсиалния евротурнир (по ирония на съдбата - точно заради „Ливърпул"), което сложи началото на сериозна финансова криза, невъзможност за плащане на заплатите на звездите на 0'Лиъри, пълна разпродажба, отнемане на точки от ФА, игрова немощ, заради която белите достигнаха до третото ниво на английския футбол, с една дума - шамар, от който на „Елънд роуд" все още не успяват да се отърсят (тази година „Лийдс" пак не успя да се пребори за място в плейофите в Чемпиъншип).
Картинката за мърсисайдци изглеждаше същата - испанската революция на Бенитес доведе до два финала в Европа (единия спечелен), но най-високото класиране в Премиършип бе второ място, последвано от седмо на следващата година. Раздялата с бившия треньор на „Валенсия" пък дойде в момент, в който основни асове на клуба или вече бяха напуснали (Алонсо, Бенакж), или бяха на път да напуснат (Маскерано, Торес).
Заместниците им, доведени от Рой Ходжсън, се провалиха с апломб - нито Пол Кончески, нито Кристиан Поулсен, нито дори посрещнатият с аплодисменти Джо Коул не успяха да защитят репутацията си, а ръководните неуредици съвсем стъжниха ситуацията в града на „Бийтълс".
Големият джакпот за Пуул дойде със смяната на властта - новите шефове, отново американци, демонстрираха размах в работата, а първата им задача изглеждаше чисто популистки ход - Кени Далглиш, нападателят, избран от феновете за номер едно в историята на клуба, и мениджърът, донесъл последните златни медали на „Ливърпул", се завърна на поста след дълго отсъствие. И макар коментатори и специалисти да поставяха под въпрос адекватността на Крал Кени в настоящия много променен футбол, той не само вдигна „Ливърпул" на крака откъм емоция и настроение, но и два кръга преди края на сезона изкачи тима на пето място, даващо право на участие в евротурнирите - нещо немислимо само допреди няколко месеца. Допълнително червените спечелиха всички големи дербита (ударните победи над манчестърските съперници бяха предхождани от сладко 1:0 над „Челси" в дебюта на Фернандо Торес за сините), а изумлението за средностатистическия зрител идва от факта, че тимът от „Анфийлд" е абсолютно обезкръвен.
Емблемата Стивън Джерард пропусна почти целия сезон заради контузия, рекордната покупка Анди Каръл също има постоянни проблеми, Глен Джонсън -който на пожар игра и ляв, и десен бек, отсъства дълго, а в лазарета е и титулярният централен защитник Даниел Агер. Въпреки това „Ливърпул" побеждава - резултатно, агресивно и ефектно. Новото попълнение Луис Суарес действително пасна на стила на червените, Дирк Каут и Макси Родригес намериха най-добрата си форма, но голяма част от черната работа бе свършена от доскоро непознати дори за най-върлите запалянковци имена - Джей Спиъринг, Джонджо Шелви, Джак Робинсън и Джон Фланаган.
Точно в този „бебешки" ренесанс се таят и надеждите дори за шампионска титла през следващата година - през това лято „мъртвото месо" ще бъде изрязано, а ръководството гарантира, че ще отдели средства за сериозна селекция. Отделно се очаква Анди Каръл и Стивън Джерард да бъдат в добра физическа форма, а най-важното е, че последния случай, в който „Ливърпул" се намираше в подобна ситуация, излезе от нея по шампионски.
След драмата на „Хейзъл" през 1985-а Далглиш пое тима, много от звездите бяха предпочели да заминат за чужбина заради забраната на английските клубове да играят в Европа (и заради високите заплати в Серие А), а ядрото на мърси-сайдци тепърва започваше да се гради наново. От евтини местни момчета и продукти на школата - също както и в момента. И „Ливърпул" се върна, при това - по-силен от всякога.
„Вижте какво стои на емблемата на фланелките. Ливърбърд (птица от местната митология, нещо като феникс -б.а.)! Наистина ли не вярвахте, че ще се завърнем", с усмивка попита журналистите Далглиш. И колкото и никой да не е вярвал, днес вече бъдещето изглежда ливърпулско червено - дори повече, отколкото манчестърско.
Костадин Каменов, сп. "Тема"
