Когато стане дума за даден футболен тим винаги на езика на всички фенове, журналисти и … напират имената на звездите му. Най-често те са тези които вкарват головете или вратарите, успели да опазят мрежите си “сухи” от шутовете и коварни хитри изпълнения на Роналдиньо, Меси, Роналдо, Шевченко, Индзаги, Ван Нистелрой и още много други голмайстори. Други пък се кефят на “секирите” на отделни защитници или бойци „умиращи” на терена за крайната победа какъвто примерно е Дженаро Гатузо. Техничните изпълнения /най-често на бразилците/ пък карат всички да изпадат в делириум. Подобни разсъждения са повърхностни и лаически, но нали хората отиват на стадиона да се разтоварят от напрежението и да видят нещо красиво и зрелищно. Всичко изброено дотук прави футбола неповторим и крайно интересен спорт. Да обаче ако вникнем малко по-задълбочено в него съм сигурен, че на всеки ще му е още по-забавно и заинтригуващо. Тогава ще разберем, че не фасадата е всичко във футбола, а има нещо което се конструира в кухнята за да добие в последствие крайния изложен на показ външен образ. Във всяка сфера е така. Конкретно във футбола става въпрос затова как се гради победоносното мислене много преди началния съдийски сигнал. Освен уменията основна част е и вътрешната нагласа на всеки състезател поотделно и след това на тима като цяло. Всеки се настройва по свой начин, но единици имат дарбата да увличат по избрания общ път съотборниците си. Подобно на музикалното изкуство и във футбола има диригенти. Някои използват тази дума като футболен жаргон припознавайки плеймейкърите на отборите или казано още по просто - тези халфове, които канализират и насочват в дадена посока играта на тима си. В случая обаче става въпрос за нещо по-сериозно - за лидерите, водачите, знаменосците на отбора. Без такива личности никой тим не е прогресирал. Практиката досега показва, че тези футболисти не винаги са звездите на клубовете си - голмайсторите, плеймейкърите или вратарите спасили удари и дузпи, за които стана дума в началото на материала. Просто лидерите притежават дарбата да ръководят останалите. Те са треньорите на игралното поле. Примерите….
Барези, Матеус, Канаваро, Дунга, Раул….
Споменатите играчи са “сърцето” на отборите, чийто екипи носят. Да вземем за пример дългогодишния капитан на италианския гранд Милан - Франко Барези. Продължителната му състезателна кариера премина изцяло при “росонерите”. Началото на пътя е трънлив, защото Милан е в незавидна ситуация, но Барези мъжки изживява всичко това и израства паралелно с отбора. Постепенно с идването на президентския пост на телевизионния магнат Силвио Берлускони, Милан възвръща победоносния си облик. Настоящият премиер на Италия довежда “диаманти” като Рууд Гулит, Марко Ван Бастен, Франк Рийкард, Деян Савичевич, Марсел Десаи, Джорж Уеа и други. Именно споменатите обираха лаврите, индивидуалните отличия и признанието. Истинските миланисти обаче никога не забравиха Франко Барези. За тях той е легендата, шампиона, победителя. Защото именно той победи всички проблеми по пътя към големите успехи и титли. Той беше свързващото звено във веригата Берлускони - Адриано Галиани - Ариго Саки или Фабио Капело и съотборниците му. В настоящия момент в клуба тази роля е отредена на съотборникът му Паоло Малдини. Легендарният ляв защитник на Милан е най-котираният в миланския клуб въпреки наличието на Кака, Роналдо, Индзаги, Гатузо, Неста, Роналдиньо, Шевченко, Бекъм и останалите. За специфичното италианско мислене подобен род наследствено препредаване на лидерския жезъл е нещо нормално. Преди Барези той бе в ръцете на капитана на Ювентус и националния тим Гаетано Ширеа. Покойният вече либеро дирижираше в началото на 80-те години на миналия век майстори като Паоло Роси, Джанкарло Антониони, Бруно Конти, Клаудио Джентиле, Антонио Кабрини, Мишел Платини, Збигнев Бониек, Марко Тардели и други. Преди две години и половина Италия спечели за четвърти път световната титла. Селекционерът Марчело Липи на практика разполагаше с равностойни изпълнители за две единадесеторки. Само един беше незаменим - Фабио Канаваро. Именно неговата обединителна фигура накара играчите на “Скуадра адзура” да действат като сплотен колектив, а не сборна група от скъпоструващи разглезени звезди. Този талант на дребния, но със сърце на лъв и хладнокръвна мисъл защитник бе забелязан в Парма. След това Фабио бе диригентът на Ювентус, където играеше колос като Зинедин Зидан и друга звезда Алесандро Дел Пиеро. В края на 2006 година Канаваро спечели Златната топка и една от причините да вземе трофея бе именно лидерската му роля. Някогашният капитан на Германия, Байерн /Мюнхен/ и Интер /Милано/ - Лотар Матеус се ползваше със същото признание. В споменатите отбори играеха далеч по-добри футболисти от него, но Матеус бе обединителят. Безспорна заслуга за удостояването му с тази роля има треньорът му в “бундестима” Франц Бекенбауер. Именно най-велият немски футболист за всички времена “моделира” от Лотар свое копие. Настоящият селекционер на Бразилия, Карлос Дунга влиза в същата категория. Работоспособният бивш халф и капитан на “селесао” често бе встрани от светлината на прожекторите, която осветяваше играчи като Ромарио, Роналдо, Ривалдо, Бебето, но само привидно. В негово лице специалистите припознаваха чарка, без който машината нямаше как да функционира безотказно. Никак не е случаен и фактът, че точно Дунга пое кормилото на петкратните световни шампиони. За лидерските качества достатъчно говорят и решенията му да затвори вратата на много от попреситените от успехи звезди. Няма човек интересуващ се от футбол, който да не знае кой е Раул Гонсалес. Когато произнасят името му все едно казват Реал /Мадрид/. Квалификацията не е далеч от истината. Едва ли има друг футболист в света, който да си е партнирал на терена с толкова много звезди - Роналдо, Зидан, Фиго, Йеро, Шукер, Бутрагеньо, Мичел, Роберто Карлос, Миятович, Ван Нистелрой и кой ли още не. Но Раул си остана иконата на арена “Сантяго Бернабеу”. Съдбата му е подобна на тази на Барези. Раул буквално израсна на този стадион, на който за първи път стъпва като дете. Двете световни титли на Аржентина /1978 и 1986 г/ най-често се свързват с имената на Марио Кемпес и Диего Марадона. Думата ми сега е за първия. Преди 29 години дългокосият нападател вкара 6 попадения и страната му вдигна за първи път трофея, а той бе обявен за национален герой. Да, голмайсторите винаги са на върха, но има и още един играч, който бе с точно толкова голяма заслуга за титлата – Даниел Пасарела. Капитанът бе истински лидер на своите. Играеше в центъра на отбраната, но и реализира два гола. Най-важното е, че успяваше по най-добрия начин да „зарази” съотборниците си с ентусиазма и вярата в крайния успех. Четири години по-късно когато и Марадона бе в състава Пасарела отново държеше диригентската палка. Всички помним, как Зидан и компания станаха световни и европейски шампиони в периода 1998-2000 г. В този тим съставен от играчи като Бартез, Тюрам, Десаи, Блан, Зидан, Джоркаеф, Дюгари и другите също имаше своя лидер. Той се казваше Дидие Дешан. Не случайно подобно на Дунга и той пое по трънливата треньорска пътека. Ами Аякс на Луис Ван Гаал? В края на миналия век разпиля конкуренцията с невръстни младоци като Кларънс Сийдорф, Марк Овермарс, Едгар Давидс, Патрик Клуйверт, Михаел Райцигер. Всички гледаха с удивление на този млад тим. Но той също си имаше своя предводител на терена – либерото Дани Блинд. Капитанът внасяше реда, спокойствието и увереността в младите. У нас също има много подобни примери. Най-фрапантния бе през 80-те години на миналия век. В отбора класирал се за световното в Мексико през 1986г. личаха имената на Боби Михайлов, Стойчо Младенов, Пламен Гетов, Наско Сираков, но шефът на терена бе Георги Димитров-Джеки.
Разбира се има и такива, съчетали лидерските с голмайсторските, вратарските и организаторските качества. Те са футболни богове като ....
Пеле, Марадона, Кройф, Бекенбауер, Платини…
Напълно логично в тази категория попадат все митологични фигури. Те са станали такива именно благодарение на съвкупността от всички показатели, които правят всеки футболист велик. Безспорни лидери сред тях са двамата най-велики играчи на планетата Пеле и Марадона. Бразилецът на три пъти печели световната титла. И ако през 1958 и 1962 година Едсон Арантес до Насименто бе една от перлите в короната на “селесао” то през 1970 г. бе истинският предводител. Онзи отбор остана в историята като един от най-стойностните в света за всички времена. Играчи като Карлос Алберто, Жаирзиньо, Ривелиньо, Тостао, Жерсон и компания просто рисуваха на терена. Пеле обаче бе лидерът и сърцето на Бразилия. Мнозина от по-възрастните фенове на футбола вероятно си спомнят, как Кралят устремил се към вратата на Италия по време на финалния двубой навърза цялата отбрана на съперника, но вместо да вкара реши да направи герой Карлос Алберто подавайки му головия пас. В такъв момент си проличава, че лидерът мисли и за съотборниците си. По същия начин се развиха нещата и при най-великия европейски футболист за всички времена Йохан Кройф. Холандският маестро бе перлата в тима от “ниската земя”. Край него бяха звезди като Неескенс, Хаан, Реп, Кайзер, Хулсхоф, Сурбиер, Крол и други. Кройф обаче бе водачът. Той изземаше ролята на легендарния треньор и главен архитект на “тоталния футбол” Ринус Микелс на терена. Подобно на Пеле хуманността бе част от блестящия му образ. След мач на родния Аякс /Амстердам/, зрителите съзират Кройф да бута количката с екипите на съотборниците си. Акт който за днешните звезди и особено българските футболисти би бил обиден. Негов връстник и съперник през онези години е германецът Франц Бекенбауер. Само като се припомни, че прозвището му е Кайзера няма нужда от повече коментари. Въпреки, че в състава на Федералната република блестяха Майер, Фогтс, Оверат, Брайтнер, Хьонес, Мюлер и останалите, но именно Бекенбауер бе знамето. С идването си в Байерн /Мюнхен/ тогавашният треньор Златко Чайковски го отхвърля с думите: “Футболисти ми трябват, а не пианисти, като този,който с фрака си напомня на герой от любовен роман”. В следващите години обаче “пианистът” се превръща в диригент на баварците и бундестима, с които вдига световна и европейска титла и три пъти КЕШ. След края на кариерата си пренесе тези основни черти от характера си върху националния тим, с който достигна до световната титла през 1990 г. 16 лета по-късно кайзер Франц е с най-голямата заслуга за отлично проведеното световно първенство в Германия преди две и половина години. На Бекенбауер е и заслугата за спечелването на това домакинство. Направи го защото нивото на немския футбол падаше и трябваше някаква мащабна промяна за да бъде съживен. Друго голямо име е това на настоящия президент на УЕФА Мишел Платини. И ако Зидан е магьостникът с топка в крака, то Мишел е вдъхновителят на “петлите”. Той бе човекът оркестър за футболна Франция. Единствената световна титла на Англия пък бе спечела под диригентската палка на Боби Чарлтън. Това е първата футболна личност, удостоена с титлата “сър” от кралицата. Малко по-различна бе ситуацията при аржентинецът Диего Армандо Марадона. Неговата звезда блесна най-силно през 1986 г. на Мондиала в Мексико. За разлика от Пеле, Марадона нямаше щастието да играе с футболисти равни или поне близки до неговата класа. Играчи като Валдано, Буручага, Браун, Пумпидо не бяха по-добри от примерно немецът Румениге, белгиецът Кулеманс, испанецът Буетрагеньо, но пък имаха лидер като Диего. Именно Марадона теглеше отбора на родната си страна като мощен локомотив към върха. Успя да го заведе на два световни финала, като веднъж купата стана притежание на Аржентина. Подобна бе ситуацията в клубния му тим Наполи /Италия/. До преди идването на гения отбора от Неапол бе просто един средняк, започващ всеки шампионат с мисълта за спасение от изпадане. Феновете на южния град вечно ще останат благодарни на своя идол, тъй като той им донесе много радостни моменти, които едва ли някога ще се повторят. С Наполи, Диего успя да надвие в битката за титлата звездния Милан с холандското трио Гулит-Ван Бастен-Рийкард. На международната сцена състава от Неапол спечели купата на УЕФА побеждавайки на финала немския Шутгарт.
След всичко казано дотук става ясно, че да си само гениален футболист не е достатъчно. За да останеш завинаги в сърцата на всички трябва да си лидер. В повечето случаи това е по-важно отколкото да си магьосник с топка в краката.
