За пореден път трябва да отчетем, че при треньорите във футболния ни елит има тежък дефицит на качества. За много от безработните в момента опитни специалисти ще чуете какви ли не критики и направо обиди, но в сравнение с бандата надъхани леваци, които по ред стечения на обстоятелствата използват в дори традиционни клубове, те са си направо професори.
Това, което направи Едуард Ераносян през последния месец трябва да накара много хора сериозно да се замислят на кого поверяват отборите и парите, които са отделили за инвестиции във футбола. Легендата на Локо (Пд) е бил разсипван от критики през годините, но тези, които го познаваме добре, в момента се радваме на сладкия му реванш. Победите в дербитата с ЦСКА-София, Ботев и Левски показаха, че добрият треньор е повече от половин отбор и може да компенсира сериозно отстъпване в класата на отделните изпълнители.
Особено последните две дойдоха след нагледни тактически уроци за хората на съседните пейки. Елин Топузаков не само не намери отговор на това, което му предложи Локо на „Герена", но дори сам вкара отбора си в капана на загубата с неадекватните смени и размествания, които предприе. През второто полувреме Левски започна да търси победата с изсипани напред топки, а този, който трябваше да ги използва - Илиян Мицански, така и не можа да се отчете дори с точен удар. А нелепата му симулация в края бе ярко олицетворение на „синята" безпомощност.
Едо показа, че опитът, самочувствието и рационалният подход, съчетани със задължителната доза късмет, дават ключови предимства. Естествено е някои да видят и негови грешки, но доста повече са правилните ходове при избора на състав, на стратегия за отделните мачове, на тактически прийоми, с които да постигне своите цели, на смени.
След изиграните вече 15 кръга ясно се вижда кой треньор колко струва и докъде му се простират възможностите. Има такива, които могат да компенсират откровените недостатъци на поверените им състави. Има опитни, но и лимитирани специалисти, които понякога и в ролята на фаворити губят точки. В тази rpyпа заслужено може да поставим дори Георги Дерменджиев, а отчетливи примери са Ферарио Спасов и Стефан Генов. Други като Янев, Томаш, Белия, Топузаков и Фугата се опитват да се утвърдят в професията, но страдат от грешките на растежа. А такива като Еди Йорданеску са в групата на недоразуменията, които изглеждат тотално не на място на постовете, които заемат.
Людмил Христов, „Меридиан мач”