Националният отбор по футбол е в невиждана криза, а 9-те поредни мача без победа отприщиха (с абсолютно право) за пореден път общественото недоволство. Каквото и да говорят, България си остава футболна страна и наистина не ни отива Литва да ни изнася лекции в центъра на София.
Недоволство – да, но срещу кого? Фенският гняв по традиция, инерция (а със сигурност и по други подбуди) е концентриран само и единствено срещу БФС – вечната удобна и единствена мишена. Там ли обаче е заровено кучето? Отговорът всъщност не е толкова труден и е достатъчно да си отговорим на въпроса какво искаме от нашия футбол?
Дори децата ще ви кажат – всички си мечтаем за силни, подготвени и успешни български футболисти, които да защитават с достойнство националната фланелка, както бе през 1994-та. И заради които хората пълнеха стадионите и заливаха улиците. Такива обаче сега нямаме, а е така, тъй като клубовете не са ги произвели. „Големият проблем е, че нашите школи на практика не функционират“, призна вчера и членът на Изпълкома Атанас Фурнаджиев.
И е напълно прав. Чужденците пречат – тази мантра се повтаря до втръсване. Фактите обаче са красноречиви: по българските терени не играят нито повече, нито по-малко легионери, отколкото навсякъде другаде в Европа. В Англия даже процентът надвишава 60 (при под 50 на сто у нас), но Трите лъва разполагат с един от най-силните национални отбори в света. Значи количеството не определя качеството.
Проблемът е, че голяма част от клубовете и техните собственици не управляват правилно целия футболен процес, от което би трябвало да са най-заинтересовани. Парадоксално, но факт. И хърватската, и сръбската, и босненската – на практика почти всички балкански школи около нас, са доказали успешния модел: масово производство на собствени кадри с малко, но качествени чужденци. Да, тази схема изисква търпение и инвестиции, но носи огромни финансови приходи и престиж. В дългосрочен план. При нас обаче основната съставка липсва, съответно страда и националният отбор. Вече дълги години...
Изхабихме поне дузина славни имена начело на представителния тим, а Кръстаич е поредният. Без да имат кой знае каква вина. Вместо да се концентрират върху развитието на успешен бизнес модел обаче, някои собственици на клубове се... заиграват с феновете. Купуват чужденци (при това съмнителни) на килограм, хвърлят им прах в очите за няколко месеца, а накрая финишират безславно без трофеи. И така сезон след сезон. Дали в Европа, дали у нас, целите си остават само сладки пожелания. Но по един или друг начин, винаги излиза така, че никой не е виновен. Освен лошото БФС, разбира се...
Настоящата вълна от фенско недоволство е поредно доказателство колко сбъркани са представите в нашата футболна действителност. Много преди да насочат гнева си срещу футболната централа, организираните (или не толкова) привърженици трябваше да са подложили на унищожителен огън т.нар. „благодетели“ на собствените си отбори. Да им потърсят сметка за състоянието на школата, на базата, на терена, на отбора. Да изискват ежедневно от тях усилия и инвестиции за изграждане на силен отбор, съставен предимно от български футболисти.
Вместо това, нашите агитки и запалянковци вярват на сладки (но по правило неизпълними) обещания и се задоволяват с евтини екстри (като това да не си плащат билет за мач). И се връзват на всяка партенка. Което е жалко, че и срамно.
Да вземем феновете на ЦСКА. Вече 7 години настоящото ръководство обещава и обещава: шампионска титла, работеща школа, пробив в Европа, нов стадион. Към днешна дата изпълненото от всичко това? Точно нула. Вчера редовият „червен“ фен понесе поредния тежък удар – уж готовото решение за реконструкция на стадиона се оказа един голям балон, който звучно се спука. Но лековерният фен продължава да живее в заблуди, а отсреща най-вероятно му се присмиват. Но пък обещават на едро... И така е навсякъде.
За феновете имаме лоша новина – магическа пръчка не съществува, а крушката си има опашка. Смяната на ръководството на БФС нито ще направи националния отбор отново страшилище от днес за утре, нито ще накара повечето клубни благодатели да преосмислят политиката си. Напротив – всички те ще спечелят удобен параван, зад който да продължават да разказват приказки за наивници.
А наивниците сме всички ние, обикновените фенове...
