Вчера легендата на българската лека атлетика и въобще на спорта ни Гинка Загорчева отбеляза 60-годишен юбилей. Световната шампионка на 100 метра с препятствия от Рим 1987 посрещна празника в тесен семеен кръг. Преди тържеството Загорчева отдели време за откровено интервю пред „Меридиан мач".
- Честит юбилей, г-жо Загорчева! Какво си пожелавате на празника?
- Обикновените неща. Най-вече здраве. От година и половина съм баба. Имам внук Иван - кръстен е на дядо си. Да са живи и здрави децата и ние, за да им се радваме.
- Кой е най-хубавият ви спомен от спорта - световната титла или световният рекорд?
- Всичките успехи са ми ценни, защото знам колко труд и усилия са ми коствали. Но, определено световният рекорд и световната титла са ми много ценни.
- Преди да станете световна шампионка в Рим през 1987-а папа Йоан Павел II ви приема във Ватикана. Разкажете за срещата с Негово светейшество...
- Беше няколко дни преди старта ми в Рим. Разбрах, че папата е поканил делегация от около 500 състезатели, треньори и ръководители на аудиенция. За българската делегация имаше 5 покани. Попитах един от нашите шефове - Грую Юруков, дали мога и аз да отида, защото съм католичка. Той ми отстъпи своята покана и така на 2 септември се срещнах с папата. Поздрави ни на няколко езика, след което слезе от подиума и тръгна към нас. Аз бях почти най-отзад в залата. Дойде до мен, спря и близо минута ме гледаше втренчено. Наведох се и му целунах пръстена. Попита ме от къде съм и му казах, че съм от България. Усмихна се и ме погали по главата. Тогава ми каза на чист български: „Благославям те, благословена бъди". Беше много специален момент. Не знам дали в спечелването ми на световната титла не е имало и Божия намеса.
- Преди самия финал е имало порой, изсипал се е много дъжд...
- Да, така беше. В Рим не беше валяло от 6 месеца, но на полуфинала се изсипа като из ведро. Започна да вали от 14,00 ч. до вечерта. С някакви огромни машини домакините непрекъснато изтласкваха водата от пистата. Бягах в полуфинала с вода до глезените. На световното първенство бях пристигнала с едни шпайкове, едни гащета и една фланелка. Цялата бях вир вода. Нямах резервни. До финала ми оставаха 40 минути и ако събуех шпайковете, нямаше да мога да ги обуя пак. Бях мокра до кости. Тогава си казах: „Господи, ако наистина си ме благословил, спри дъжда". На пистата имах 10 препятствия, а дъждът бе 11-ото. Не знам дали има Господ, но действително на финала дъждът спря. Концентрирах се и взех световната титла. Ако не беше мокро, можех да поставя нов световен рекорд, бях на сантиметър.
- За златото от Рим получавате $400 премия. Спомняте ли си за какво ги изхарчихте?
- (Смее се) Ха сега де! Не си спомням за какво съм похарчила парите. Но и тогава и сега $400 са си $400 долара. Не са много пари. По онова време не бяхме добре заплатени. На Запад взимаха много по-големи суми от нас. Ние бягахме за родината и за нас беше чест да прославяме България. Много пъти са ме питали по света къде се намира държавата и повече ни свързваха с тогавашна Югославия и Унгария. Химнът на България се чуваше по света заради спорта.
- На олимпиадата в Сеул през 1988 г. получавате контузия, като късате мускул на крака в сериите. Това ли е най-голямото ви разочарование?
- В интерес на истината винаги съм се опитвала да мисля положително. Но за олимпиадата в Сеул тръгнах с неизлекувана напълно контузия. Месец преди това страдах от разкъсване на сноп влакна в двуглавия мускул на крака. Просто организмът ми не издържа.
- Казвали сте, че през 1984 година преди олимпиадата в Лос Анджелис сте била във върхова форма. Съжалявате ли, че по онова време социалистическия блок бойкотира Игрите?
- Определено! Тогава можех да направя нещо голямо. Дори няколко месеца преди това имахме предолимпийска среща в Лос Анджелис. Изпробвахме пистата на тестово състезание. Станах първа с много добър резултат. Но явно съдбата бе решила друго. Заради политиката не успяхме да участваме, а бяхме много силен отбор. Виждате, че и в момента се прави нещо подобно в спорта. Пак наказания, бойкоти... А не трябва така. Човек трябва да бъде добър.
- През 2011 година Сали Пиърсън чупи рекорда ви на световни първенства като преди това се изказва доста остро по адрес на лекоатлетите от Източния блок. Имало ли е по-специално отношение към вас през годините?
- Първо - рекордите са за това, за да се чупят. Всяко постижение си има времето и е нормално то да изтече. Що се отнася до допинг контрола - той беше жесток. На световното първенство в Индианаполис в зала през 1987 година беше страшно. Аз отидох с висока температура и трябваше да декларирам, че използвам капки за нос. Предполагам, че и сега е така.
- С какво се занимавахте след края на спортната си кариера?
- Като състезател на Левски се водех на щат в МВР. След края на кариерата оттам ми подадоха ръка, за което съм много благодарна. Работих в МВР до пенсионирането си.