Легендата на българския футбол и треньор на Литекс Христо Стоичков даде обширно интервю за испанския сайт jotdown.еs. Пред журналиста Алваро Корасон Рурал, които посети Камата в Ловеч, Ицо говори за политическата обстановка в България, за първите си стъпки във футбола и за премеждията, които е преминал по славния си път към върховете. Поместваме първата част от интервюто му с известни съкращения.
- Kак се развива България, след като се присъедини към Европейския съюз?
- Както ние, така и Румъния, трябва да сме част от голямото европейско семейство. Аз обаче няма да толерирам това, че холандците и финландците не позволяват на българи и румънци да работят свободно в техните страни. Това е дискриминация! Защо да сме различни? Какво имат те, че да ги прави специални? Какви са тези холандци - та те половината са чужденци, дошли отвън. Финландия!? Имат един гейзер и нищо повече, другото са скали и вода. Щом сме вътре в ЕС, това е защото си изпълняваме задълженията. Справяме се с границата на ЕС, справяме се със сигурността, изобщо - справяме се с всичко, което изисква ЕС. Всичко е договорено и подписано. Барозу, който между другото е голям приятел на България, го подписа. Както и Опи Рен. Няма да позволя някой да ми казва, че съм човек втора ръка. Европа трябва да е обединена. Така може да се помогне на страните, които изпитват затруднения. Гърция има проблеми и ЕС й помага.
- Някои обаче твърдят, че е обратното...
- Ако Гърция им пречи, нека я изхвърлят! Щом не изпълняваш задълженията си, да те изхвърлят тогава. Не можеш да си вътре. Не може всички да страдат заради един. Вън! Щом не струваш, не струваш!
- Защо беше за независимостта на Каталуния?
- Не е вярно. Това, което се случи навремето, бе нещо спонтанно. Когато спечелихме Купата на Европа, се приближих до оградата, където имаше много хора със знамена и аз взех едно и попитах: „Каталунското знаме е, нали? . Взех го, отидох в центъра на терена и започнах да имитирам бикоборец. Така ме снимаха. На следващия ден прочетох: „Христо иска независимостта на Каталуния". Но аз никога не съм казвал, че каталунците трябва да бъдат независими. Невъзможно е Испания да се разбие. Много ще е трудно Страната на баските да се отцепи или пък андалусийците. Невъзможно е. На първо място, защото ЕС няма да го позволи. Брюксел е подписал документ с Испания, не с баските или пък с наварците. Всички искат независимост, това е вярно, но смятам, че ЕС няма да го позволи.
- На теб би ли ти харесало?
- Много трудно е да се промени една политика, която съществува от години. Каталунците са такива, каквито са, това няма да се промени. Аз се чувствам каталунец, един от всички. Живея там, имам къща. Имам само две къщи - една в България и една в Каталуния. Също така смятам и Чикаго за свой дом. Но мястото, където се чувствам най комфортно, е Каталуния. Признателен съм за всичко на Каталуния, на каталунците и на феновете на Барселона. Бях капитан на българския национален отбор, но лентата на ръката ми бе с цветовете на Каталуния. Не ми пука какво казват другите. Има снимки, може да се види. Дори в последния ми мач с националния тим, който бе срещу Англия през 1999-а, носех лента с цветовете на каталунското знаме.
- Роден си в Пловдив...
- Това е вторият по големина град на България. Той е много важен и с много история. Преименуван е два пъти - заради политика, заради война, заради комунизма. Това е един добре организиран град, дал много добри спортисти, като например най-голямата атлетка на България Стефка Костадинова. От там са излезли още много добри спортисти и футболисти. Горд съм, че съм от този град. Започнах да играя футбол на улицата. Сега това вече не се прави и като че ли там е проблемът. Аз прекарах моето детство на улицата. Поставяхме по два камъка или по две ученически раници, за да очертаем вратата, и играехме футбол. Беше трудно, но ние се забавлявахме истински. Играехме квартал срещу квартал, училище срещу училище, клас срещу клас... Беше забавно, въпреки че белезите по главата от тези сблъсъци още си ми стоят. Получавах удари отвсякъде. Беше така, защото всички се борехме за победата. Най-тежките мачове бяха квартал срещу квартал, защото понякога срещу нас излизаха доста по-големи момчета. Всъщност, в началото аз се занимавах с лека атлетика. Бягах на 60 и 100 м. Тогава бях много бърз. А и все още съм, нали? Веднъж един треньор се приближи до мен и ме попита: „Искаш ли да играеш футбол? Така започнах в Марица (Пловдив). „Марица" тогава беше една текстилна фабрика, в която аз също работех. Първо ходех на училище, а после 4 или 5 часа във фабриката. За съжаление на 13 или 14 години трябваше да напусна Пловдив, за да мога да играя. При комунизма имаше проблем, защото не ме оставяха да се раз в и –вам. Бях слабичък, тежах 30 кг мокър, а бях и доста нисък на ръст. Не разчитаха на мен. Трябваше да търся друг град за реализация. Тръгнахме към турската граница, към един малък град, който се казва Харманли, с 30 000 жители. Там играх два сезона в трета дивизия и след това ме привлече ЦСКА. Купи ме директно от трета дивизия. На 17 или 18 години да бъда в ЦСКА бе като сън за мен.
- Някои играчи от Изтока често хвалеха образованието, което са получили при комунизма?
- Образованието по време на комунизма бе тежко. Не беше позволено да се учи английски, нито испански, френски или италиански - нищо. Единствено руски. Задължаваха ни да учим руски, а той беше лесен, защото е близък до българския. Имахме проблеми, когато трябваше да излезем от страната. На нас, спортистите, винаги ни прикрепяха хора от службите, за да не избягаме. С нас идваха повече агенти, отколкото бяхме футболистите. Излизахме да представяме България, а ни третираха като престъпници.
- Първият ти треньор се казва Огнян Атанасов...
- Беше треньор, но и приятел, и дори го чувствах като баща. Даже и днес е така, когато много пъти му се обаждам, за да му искам съвет. Винаги когато съм в моето село или пък когато съм в София, той идва у дома, където вратите за него винаги са отворени. Тренировките му бяха невероятни. С много дисциплина. Без дисциплина, без организация, без да си наясно как трябва да играеш, е доста трудно. Неговият метод преди всичко се свеждаше до това, че всеки трябва да уважава съотборника си. Защото всички губим топката, всички грешим и тогава се нуждаеш от съотборника ти, който да ти помогне.
- Започнал си като централен защитник...
- Да, като Алесанко. Но скоро си дадох сметка, че тези, които са най-добре ценени, са хората в предни позиции. Бях твърд защитник и тъй като бях много бърз, никой не можеше да ме премине. Но един ден Огнян реши да играя в нападение, за да използва скоростта ми. Винаги съм играл с номер 8, почти през целия си живот. Започнах с 5 на гърба като дете, когато бях защитник. Веднъж ми дадоха №4, а след това и №6. Осмицата обаче е уникална за България. После ми я дадоха и в националния тим. Веднъж си сложих №4 на гърба, защото в едно дерби с Левски преди това бях вкарал 4 гола и исках да ги дразня.
- Кройф и Платини са били твоите идоли... - Първото световно, което си спомням, бе това през 1974 година. Бях на 10 или 11 години. Гледахме на черно-бял телевизор. Но първият ми идол беше Кевин Кийгън. Когато получи „3латната топка", си казах: „Един ден и аз ще спечеля този трофей". Да мечтаеш е безплатно, но пък ако силно желаеш едно нещо, то рано или късно ще го имаш. За Марадона няма да говорим, защото сме близки приятели, като братя сме. Диего е идол за много хора. За Платнини си спомням още от неговия период в Сент Етиен и след това в Ювентус заедно с Бониек. Това бе невероятна епоха. След това пък Йохан Кройф ми бе треньор...
- Колко добри приятели сте с Марадона?
- Много сме близки с него, семейни приятели сме. През 1986-а или 1987-а за първи път се запознахме и оттогава приятелството ни става все по-силно. На всеки рожден ден си говорим. През 2010-а бяхме на Мондиала в ЮАР. Бяхме заедно, когато имахме възможност, защото разстоянията бяха големи. През 1994-та също бяхме заедно със семействата си. Това е нещо, което не се. купува. Това е истинско приятелство. Може той да е в Аржентина, а аз - в България, или пък той в Англия, а аз в Испания, но винаги намираме време за по едно кафе.
- Вашето първо спиране на правата бе през 1985-а...
Беше заради инциденти в един мач с Левски. Беше една глупост, която се случи в края на мача. Такива неща стават навсякъде по света. Един блъска друг, той му отвръща, намесва се трети... Аз, нали бях най-млад, ме наказаха, без дори да имам картон. Тогава смениха имената на отборите - станаха Средец и Витоша. След няколко месеца всичко се нормализира, но мен заради едно бутане мен ме пратиха в единична килия. Бях арестуван и пратен 6 месеца на военно обучение. Там бяхме 2000 момчета и ставахме в 5 сутринта, за да тичаме в планината с пушки в ръце и да почистваме всичко по пътя си. Беше наистина много тежко.
Стоичков: Финландците имат един гейзер и нищо повече
Легендата на българския футбол и треньор на Литекс Христо Стоичков даде обширно интервю за испанския сайт jotdown.еs
