Какви вълшебства използва Станимир Стоилов за мощ в Европа? Как така и казахстанския „Астана” отведе до Шампионска лига? Как докара до 66 своите мачове в евротурнирите за 10 сезона?
На 25 август станаха 10 г. от отстраняването на словенския „Публикум” (3:0 след 0:1), от което тръгна приказката с „Левски” до 1/4-финал за Купата на УЕФА. На 26 август 2015 г. Мъри стана първият български треньор, стигнал дваж до групите на Шампионска лига.
Но няма вълшебства. Има талант, ум и работа безспир.
Дишах въздуха около треньора за 29 от неговите 60 до днес мача в Европа. За доста от останалите усетих атмосферата отдалеч. С колеги и запалянковци не успяхме да разкрием тайна.
Мислехме си за интуиция, но след мача обясняваше мотивите (от 5 до 10) за поредното точно и често нестандартно кадрово или тактическо решение - чиста логика, наблюдение, опит.
Мъдрувахме, че „Левски” трябва да се брани - Стоилов нападаше. Пищяхме за атаки, треньорът дирижираше безкрайни разигравания в средата на терена. Предполагахме, че ще подреди 7 човека в защита, той - не, тръгва с „Левски” да се надиграва с „Оксер” (1:2) насред Франция през 2005-а. И направи едно от вероятно най-силните полувремена за наш клуб на чужд терен.
Този човек, изглеждащ понякога странен със своите решения, посмя да се надиграва дори с „Барселона” на „Камп ноу” през 2006-а. Най-естествено отнесе 0:5. Но и още нещо - в сърцето. Роналдиньо каза: „Благодаря на „Левски”, че игра футбол, не се затвори и така стана хубав мач.”
Бразилците, особено гениалните, най-добре оценяват по нрав колегите, за които играта е не по-малко важна от резултата. И които имат смелостта и гордостта да си мерят футбола дори с „Барселона”, пък ако ще да бъдат поразени. За тях 0:5 с игра не е по-срамно от 0:1 с убиване на футбола...
Когато пусна младока Милан Коприваров - титуляр на лявото крило в историческия реванш с „Оксер” през 2005-а, виехме - защо махна Христо Йовов? Защо не пусна звездата с европейски мачове? Копи вкара гола за 1:0, с който започна приказката.
Два месеца по-късно, за решаващия мач с „Марсилия”, по силата на всяка нормална логика трябваше да играе Коприваров - върви му на момчето. Не, титуляр започна Йовов.
И вкара великия бижутерски гол за 1:0, с който приказката продължи напролет.
Два простички примера. И още безброй решения, странни на пръв поглед, а оказали се печеливши, дори - триумфални.
Наскоро казахстанският сайт „Спортс” се чудеше как е възможно за реванша с „Марибор” в Шампионска лига да повтори титулярите от 0:1 в Словения. „Стоилов ни изненада”, гласеше израз. Там още не са му свикнали. А „Астана” спечели исторически с 3:1 срещу отбор с 6 пъти по-висок коефициент.
По време на великата за „сините” 2006-а само Мъри и Наско Сираков мислеха. Всичко друго - началници, футболисти, фенове, журналисти, вече я караше на емоции, пък каквото ще да става. Онези двамата обаче мислеха дори как да използват чуждите емоции. И традиционната в един период мотивация за отбора „Играем вече за удоволствие, няма страшно и да паднем” беше премислена. А на пресконференции се пускаха обмислени идеи и изрази, за да се дирижира обществената нагласа с цел да се повлияе на отбора и атмосферата.
Когато „Левски” сбъдна мечтата и влезе в Шампионска лига с 2:2 в реванша с „Киево”, в хотела във Верона настана масово „Наздраве!”- часове наред посреднощ. Тодор Батков нае огромна зала. Напълно заслужено всички се отпуснаха на пълни маси. И едно пиянство... като на сватба. Героят Стоилов? Събрал в ъгъл на една от масите фен, масажист и репортер и обяснява какво трябвало да се направи при онази атака в 22-23-тата минута ли беше. Ами обича да говори за футбол човекът...
Когато му се обадите и питате какво прави, рутинен отговор е „Гледам един играч” или „Гледам един мач”. Добрият тв екран е от ключовите му оръжия. И има толкова впечатления в главата, та няма да е чудно, ако анализира обстойно първенството на Бурунди и младите там.
Мисли (почти) без прекъсване за футбол. Има готови отговори за всеки въпрос. Само „натиснете копчето” с нещо като „Този Матюиди от ПСЖ не е лош...” или „Чувам, че в Босна има хубаво поколение млади.” Следва няколко минути гладък анализ без прекъсване или замисляне. Мислил е вече достатъчно, има фактите, готов е с обобщения.
Не можете да го изненадате с въпрос. Най-лошият възможен отговор е: „Не, не го знам първенството на Хаити, обаче имат две нелоши момчета, играят в Полша. Единият...” И се започва.
Този човек дори да е далеч от България, някъде около втория-третия кръг в „А” група е готов с крайното класиране. Познава с грешка до една позиция нагоре или надолу всички отбори, ако ще 16 да са. Знае даже да не гледа мачовете. Защото говори много с безбройните си приятели и познати за футбол. И знае от кого какво може да вземе.
Ако го видите забързан, то или отива за диск с моделирани тренировки от школата на „Аякс”, или на среща с мениджър, който е наясно с малтийския футбол - да му разкаже.
С присъщата за таланта всеотдайност той се зарежда, като работи, почива си, като работи. Футболът му е в главата почти денонощно. Май само очарователната му дъщеря го изключва от играта. И вероятно пак някакво колелце в главата му се върти, което обаче той няма да признае.
Защото Станимир Стоилов успява да остане нормален човек. Обича истински своята работа, потъва умно в нея, отдава й се, слива се. Това е „вълшебство”.
Ростислав Русев, вестник "Труд"