Стенли: Има разговори да помагам на българския футбол, но все още нищо не е решено

- Най-лошият момент в живота ми бе, когато чух диагнозата. Почувствах се най-самотният човек на света. Левкемията бе агресивна и трябваше да се подложа на лечение веднага. Наистина, милиони хора от футболния свят ме подкрепиха, а да чуя аплодисментите в 19-ата минута (заради неговия номер 19 – б.а.) бе невероятно. Трябваше да се боря три години. Шансовете ми да победя болестта бяха 50 на 50.

Кой те подкрепяше по време на лечението?

- Подкрепа дойде от всякъде, от много хора, повечето от които не познавах. Гордея се с това, но най-много получих от съпругата ми Паулина. Тя бе с мен 24 часа на ден. Помогна ми да оцелея. Пратихме децата при бабите и дядовците. Бях в болницата няколко седмици, през които не можех да виждам Кристиян и Стилиян. Те знаеха за болестта ми от първия ден. После понякога идваха до болницата. Така ми даваха сили да се боря, за да продължа да бъда баща и съпруг. Най-ценни за мен в онези дни бяха малките неща в живота. Разбрах какво мога да загубя и направих всичко, за да оцелея. Живеех ден за ден. Правех по няколко химиотерапии на ден, взимах различни хапчета.

Какво бе лечението?

- Преживях три тежки години на химиотерапия, в които вземах стероиди. Заради тях качих 39 кила. В момента се опитвам да си върна старото тегло, но е много трудно, защото стероидите още влияят.

Какво почувства, когато се върна в България след повече от три години?

- Трудно ми е да го опиша. Когато ми съобщиха диагнозата, не се знаеше дали ще мога някога да се върна пак в моята страна. Жена ми започна да плаче, а двамата доктори забиха поглед в земята. Трябваше много бързо да взема решение, защото лечението трябваше да почне веднага. Благодарен съм на професор Дейвид Линч от Университетската болница в Лондон и на целия му екип там, а също и на професор Чарли Крадък, на Сандийп Награ и на лекарите от болницата „Кралица Елизабет“ в Бирмингам.

Да поговорим за футбол. Каква е най-голямата разлика между английския и шотландския футбол?

- В Шотландия играх за отбор, който бе хегемон в първенството. Срещу нас повечето съперници подхождаха дефанзивно. А в Англия бе напълно различно – там повечето са близки като ниво и всеки може да бие всеки. Футболът в Англия е по-бърз, играчите са в отлична кондиция и трябва да си по-добре подготвен тактически. Освен това в Англия всяка грешка се наказва.

Имиджът на Селтик в Шотландия е различен от този на Астън Вила в Англия…

- Да, хората очакват от Селтик да е шампион всяка година и да участва в Шампионската лига. В Астън Вила феновете може би имат други нагласи. Те знаят, че във Висшата лига са ти нужни много пари, за да се бориш с отбори като Челси, Манчестър Сити и Манчестър Юнайтед.

Кое дерби е по-емоционално: Селтик – Рейнджърс или Ливърпул – Манчестър Юнайтед?

- Селтик и Рейнджърс заради религията. Атмосферата е по-напрегната, феновете са доста по-агресивни.

Сега обаче това дерби в Шотландия го няма…

- За съжаление, това е истината. И това е най-големият проблем на Селтик. Ако Рейнджърс не се върне в елита, няма да е добре и за Селтик, защото без истинска конкуренция отборът лесно ще е първи в Шотландия, но няма да е на ниво за Европа.

Със съпругата си създадохте благотворителна фондация. Какво искате да постигнете с нея?

- Не пожелавам на никого да мине през това, което ми се случи. Затова с жена ми основахме фондацията. Решихме да търсим лек за рака, алтернатива на химиотерапията. Имаме амбиции да помогнем на онкологичните болници в България. Подкрепяме също семействата на деца, болни от рак.

Как виждате бъдещето си?

- Имам много планове. В момента уча за треньор, а миналия сезон помагах на Тим Шърууд в Астън Вила. Наистина не знам какво следва. Имаше някакви разговори да помагам на българския футбол, но все още нищо не е решено.