На 13 февруари 2016 година си отиде Трифон Иванов, едва на 50.
Той бе човекът, символизиращ непреклонния дух на отбора, стигнал до бронз преди 25 години на Мондиала в САЩ. Беше сърцето на онзи тим, а точно сърцето му не издържа - издъхна след масивен инфаркт. Отиде си в Самоводене, на 30-ина километра от родната Горна Липница, все в търновския край.
Туньо, както си го знаеше цяла България, бе боецът и вождът на онзи отряд, който правеше чудеса по терените. Никога след кариерата на футболист не стана ръководител или "функционер". Може би, защото нехаеше за това да е мил и драг на всички. Не бе и лице от студия, новини, корици на списания.
Не го и търсеше, не искаше нова слава и публичност. Остана си в Търново, имаше свои си дела, бизнес начинания и личен живот. И си остана мъжкар и мълчаливец, не влезе в общия тон на "специалисти по всичко".
В Германия след епохалните ни победи над тях два пъти за година (1994-а и 1995-а) го нарекоха "вълкът Иванов", а бразилски телевизионен коментатор му лепна прякор "пирата" още на световното в Щатите. С вида му - доста страшничък, с изключителната физическа сила и присъствие, бе един от най-коравите централни защитници в Европа през 90-те години.
От родния Етър се изстреля в София и стана шампион три пъти с ЦСКА, където проби и в европейските турнири, стигна да паметни мачове срещу Барселона, Спарта (Прага) и Олимпик (Марсилия).
Облече екипа на сериозни отбори в Европа като Рапид (Виена) и Бетис, остана съвсем близо до почти сигурен трансфер в Барселона по времето на Стоичков. Срещна се лице в лице с някои от най-големите нападатели на епохата, "захапваше" ги здраво и никога не се предаваше.
Един от малкото българи, играли на финал в евротурнир - с Рапид загуби от ПСЖ в битката за Купата на купите през 1996-а.
"Железният" Трифон игра 76 пъти за България, включително на две световни и едно европейско първенства, като за втория Мондиал ни класира с най-прочутия си гол. Вкара на Русия на 10 септември 1997 г., бихме с 1:0 и отидохме на първенството Франция 1998. Може да се спори и дали това не е последният истински голям мач на България.
Дъщеря му Галя сподели трогателна снимка и кратък текст в социалните мрежи, за да припомни датата. И мъката...
Смъртта му дойде като шок за футбола ни, а и не само.
Трифон някак успя да се опази от негативизма. Вероятно, защото не се оцапа с мътните води на футбола ни, а и целия алъш-вериш около него.
Нека днес си спомним за "железния" Туньо, денят, в който щеше да навърши 54 години.
